Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

Както вече видяхме, интелектуалното развитие на човека се подхранва от примката за обратна връзка — една безкрайна прогресия от изяви и отговор на изявите, от проби и грешки. Техниката за незабавното преиграване посредством отприщване на образния поток ви предоставя възможност да се връщате отново и отново към една или друга примка за обратна връзка, докато най-сетне не я заплетете правилно.

След дълъг ден, прекаран на бюрото в напразни опити да изведе една отдавна интригуваща го химическа формула, Фридрих Аугуст Кекуле се почувствал напълно отчаян. „Просто нищо не излизаше — разказва по-късно немският химик. — Умът ми се рееше някъде другаде.“

Кекуле преместил стола си по-близо до камината и се загледал в играещите пламъци. Дълго размислял над бензоловата молекула, чийто точен строеж непрекъснато му убягвал. „По едно време — продължава разказа си той — изпаднах в нещо като полусън.“ И до ден днешен научният фолклор пази спомен за станалото впоследствие като за велик момент — и за огромна загадка — в историята на науката.

Както си дремел в своя „полусън“, ученият видял в огъня да играят фантастични форми и най-различни молекулни решетки. „Атомите се подреждаха пред очите ми — пише той. — Образуваха дълги редици, които се сплитаха и извиваха като змии.“ Изведнъж нещо в непрестанното им движение стреснало Кекуле. „Я, какво беше това?! Една от змиите захапа собствената си опашка и образът се завъртя високомерно пред очите ми. Сякаш ме заслепи ярък лъч светлина и се събудих.“

В мига на събуждането Кекуле осъзнал, че неговото подсъзнание му било дало ключа към разгадаването на строежа на бензоловата молекула. Прекарал остатъка от нощта в разработване на формулата. Скоро след това, в 1865 година, той оповестил, че бензоловата молекула представлява затворен шестоъгълен пръстен, образуван от шест въглеродни атома — точно с формата на змията, която бил видял в полусън.

Подобни видения са често срещано явление в света на науката, Но на какво се дължат и откъде извират те? Според постулатите на чисто научния мисловен модел новите теории би трябвало да се пораждат в умовете на учените постепенно, в резултат на последователно натрупване на данни, анализ, заключения, проби и грешки. В действителност обаче откритията твърде често се появяват изведнъж, сякаш от нищото, проблясват неочаквано като лятна светкавица.

„Я, какво беше това?!“, възкликва Кекуле, безкрайно учуден да види в играещите пламъци на огъня как една змия от атоми захапва опашката си. Неочакваната и изненадваща поява на това видение е най-верният показател за неговата гениалност. Само ако успеят да изненадат ума ни и да нахлуят в него изневиделица, оригиналните идеи могат да се промъкнат през строгата цензура на нашия мисловен „редактор“. Ако някоя идея не е изненадваща за нас самите, тя вероятно изобщо не е чак толкова блестяща.

Наричам този феномен ефект „Изненада!“

Още в Първа глава се запознахме с понятието „заглушител“ — механизмът, скрит в човешкия мозък, който обикновено потиска оригиналните мисли. Почти като негов синоним се използва и определението „редактор“.

Редакторът е функция най-вече на лявото мозъчно полукълбо, чиито естествени начини на изява са езикът, логиката и анализът. Но пък гениалните и оригинални творчески прозрения избликват от дясното мозъчно полукълбо. И така, когато се сблъска с някоя новаторска идея, левият ни ум започва да я преценява, критикува, цензурира и редактира съобразно общоприетите схващания на традиционния „здрав разум“. Редакторът заглушава прозрението на десния ни ум с въпроси от рода на „Смислено ли звучи тази идея?“, „Съществува ли такъв прецедент?“ или дори „Какво ще си помислят за мен колегите ми, ако изкажа подобен възглед?“

Следователно, трябва да се научим да заобикаляме прекалено трезвомислещия си и твърде критикарски настроен ляв ум. Тоест, трябва да заглушаваме Заглушителя, за да позволим на прозренията на десния ни ум да нахлуват безпрепятствено в съзнанието ни.

Във връзка с този въпрос трябва да спомена няколко думи относно терминологията. По принцип казваме, че лявото мозъчно полукълбо управлява езика, логиката и аналитичното мислене, а дясното мозъчно полукълбо — въображението, творчеството, интуитивните прозрения и разпознаването на сетивните възприятия. Но понастоящем повечето изследователи признават, че в действителност двете полукълба споделят голяма част от мозъчните функции. Например редица експерименти разкриват, че отговорното за зрителните възприятия дясно мозъчно полукълбо всъщност не може да изгради цялостен образ, ако в процеса не се включи и лявото мозъчно полукълбо. И все пак, занапред ще продължим да използваме традиционно възприетите термини, като най-общо казано точни метафори за дейността на тези две противоположни части на мозъка, отговорни за творчеството и за преценките.