Константин Циолковски: На луната

Тялото и умът се умориха и трябваше да си починат. Луната си е Луна, а скачането без мярка дава своето отражение. Поради продължителността на полетите, които извършвахме, не винаги падахме на краката си и затова се натъртвахме. При полет, продължаващ от 4 до 6 секунди, имахме възможност не само да разгледаме околността от значителна височина, но и да извършим някои движения с ръцете и краката си; но не ни се удаваше да се премятаме в пространството. След това свикнахме да си придаваме едновременно въртеливо и постъпателно движение; при тези случаи се преобръщахме в пространството до три пъти. Интересно е да се изпита това движение, а интересно е и да се наблюдава отстрани. Дълго наблюдавах движенията на моя физик, който извършваше без опора и без почва под краката си много опити. За да се опишат, трябва да се напише цяла книга.

Спахме осем часа.

Ставаше по-топло. Слънцето се издигна по-високо и печеше дори по-слабо, при това огряваше по-малка част от повърхността на тялото, но почвата вече се беше затоплила и от нея не лъхаше студ, изобщо благодарение на Слънцето и почвата беше топло, почти горещо.

Но беше време да вземем предпазни мерки, защото ни стана ясно, че още преди да настъпи пладне, ще се изпържим.

Какво да се прави?

Имахме различни планове.

— Няколко дни можем да поживеем в мазето, но не може да се гарантира, че довечера, т.е. след 250 часа, горещината няма да проникне там, защото мазето не е достатъчно дълбоко. Освен това в затворено помещение, при това без каквито и да е удобства, ще ни стане скучно.

Да приемем, че скуката и неудобството са за предпочитане пред пърженето.

Но не е ли по-добре да изберем някой по-дълбок дол? Ще се вмъкнем в него и ще прекараме там при приятна прохлада остатъка от деня и част от нощта.

Това е много по-весело и по-поетично. Няма да е като в мазето!…

Къде ли не може да те натика нуждата!…

И тъй нека бъде дълбок дол. Колкото по-силно пече Слънцето, толкова по-дълбоко ще се спускаме. Впрочем достатъчна е дълбочина и от няколко сажена.

Ще вземем чадъри, провизии в затворени сандъци и бъчви; на раменете си ще метнем шуби, които могат да ни бъдат полезни и при излишна топлина, и при излишен студ, при това тук те няма да тежат на раменете ни.

Изминаха още няколко часа, по време на които успяхме да се нахраним, да си починем и да си поговорим още малко за гимнастиката на Луната и за това, какви чудеса биха могли да направят тук земните акробати.

Повече не можехме да се бавим: горещината беше адска; навън, на огрените от Слънцето места каменната почва толкова се нагорещи, че се наложи да завързваме под ботушите си доста дебели дървени дъсчици.

В бързината изтървавахме стъклени и глинени съдове, но те не се чупеха — толкова малка беше тук силата на тежестта.

Едва не забравих да кажа за съдбата на нашия кон, който бяхме довели тук. Това нещастно животно, когато искахме да го впрегнем в каруцата, някак се изтръгна от ръцете ни и отначало се понесе по-бързо от вятъра, като се премяташе през глава и удряше, а след това, като не можа да се съобрази със силата на инерцията и не успя да заобиколи изпречилия се на пътя му каменен блок, блъсна се в него и стана на парчета. Месото и кръвта му отначало замръзнаха, а след това изсъхнаха.

Да кажа нещо и за мухите. Те не можеха да летят, а само подскачаха най-малко на половин аршин…

И тъй, като взехме всичко необходимо, с огромен товар на раменете, което доста ни забавляваше, защото всичко, което носехме, ни се струваше празно или тънко, след като затворихме вратите, прозорците и капаците на къщата, за да се нагорещи по-малко и да не пострада от високата температура, тръгнахме да търсим подходяща клисура или пещера.

По време на търсенето бяхме поразени от резките промени на температурата: от местата, отдавна осветени от Слънцето, лъхаше горещина като от нажежена печка; стараехме се бързо да минаваме през тях, като се освежавахме и почивахме някъде на сянка, хвърляна от голям камък или скала; там толкова се освежавахме, че още малко и шубите щяха да влязат в работа. Но и тези места не бяха сигурни: Слънцето трябваше да премине на другата страна и да огрее мястото, което е било на сянка и студ. Ние знаехме това и търсехме място, което Слънцето ще огрява кратко време и няма да успее да нажежи камъните.

Ето и дол с почти отвесни стени. Виждаше се само началото на стените — то беше черно и изглеждаше бездънно. Обиколихме теснината и открихме един полегат склон, който сякаш водеше в самия пъкъл. Първите няколко крачки бяха сполучливи, но тъмнината се сгъсти и напред нищо не се виждаше; да се върви нататък изглеждаше ужасно и рискувано… Спомнихме си, че взехме със себе си електрическа лампа: свещи и факли тук не могат да се използуват… Блесна светлината и моментално освети дола на 20 сажена дълбочина; склонът се оказа удобен.