Константин Циолковски: На луната

Но откъде се появи тази тъга?… Доскоро почти не я познавахме. Не я ли притъпяваше тогава интересът към това, което ни заобикаляше, неуспяло още да ни омръзне, интересът към новото?

По-скоро към дома, за да не виждаме повече тези мъртви звезди и траурно небе!

Жилището ни трябва да е близо. То е тук (астрономически бяхме установили това), но въпреки изричните указания не само не намираме познатия двор, но дори не можем да познаем нито един пейзаж, нито една планина, които би трябвало да ни са познати.

Обикаляме и търсим.

Насам, натам! Никъде го няма.

Отчаяни, сядаме и заспиваме.

Събужда ни студът.

Подкрепяме се с храна, която вече е съвсем малко.

Трябва да се спасяваме от студа с бягство.

Сякаш напук не попадаме на нито една подходяща пукнатина, където бихме могли да се скрием от студа.

Пак бягаме зад Слънцето. Бягаме като роби, приковани към колесница! Вечно ще бягаме!

О, съвсем не вечно! Останала ни е само една порция храна.

А тогава?

Порцията е изядена, последната порция!

Сънят затвори очите ни. Студът ни принуди братски да се притиснем един към друг.

А къде отидоха клисурите, които срещахме, когато не ни бяха нужни?

Спахме малко: студът, който беше станал още по-голям, ни събуди. Безцеремонен и безпощаден! Не ни позволи да спим дори три часа. Не можахме да се наспим.

Безсилни и отслабнали от мъка, глад и студ, вече не можехме да бягаме с предишната бързина.

Замръзвахме!

Ту на мен се приспиваше, а физикът не допускаше това, ту на самия него се приспиваше и аз го предпазвах от смъртния сън, защото благодарение на него разбирах значението на това ужасно, последно заспиване.

Поддържахме се и се подкрепяхме един друг. Както добре си спомням, дори не ни минаваше през ум мисълта, че всеки от нас може да изостави другия, за да се отдалечи с един час от своя край.

Физикът заспиваше и бълнуваше Земята; аз прегръщах тялото му и се мъчех да го стопля с моето.

Съблазнителни мечти ме овладяха: за топло легло, за огън в камината, за храна и вино… Заобикалят ме близките ми… Грижат се за мен, съжаляват ме… Поднасят ми…

Мечти, мечти! Синьо небе, сняг по съседните покриви… Прелетя птица… Лица, познати лица… Докторът… Какво казва?…

Летаргия, продължителен сън, опасно положение… Чувствително намаляване на теглото. Много е отслабнал… Нищо! Дишането се е подобрило… Чувствителността се възстановява. Опасността е преминала.

Наоколо радостни, макар и разплакани лица…

Накратко казано, спал съм болезнен сън и сега се събуждам: легнал съм на Земята и се събуждам на Земята; тялото ми е било тук, но мисълта ми е летяла към Луната.

Все пак дълго съм бълнувал: питал съм за физика, говорил съм за Луната, чудел съм се как са попаднали там моите приятели. Бъркал съм земното с небесното: ту съм се виждал на Земята, ту пак съм се връщал на Луната.

Докторът не позволявал да се спори с мен, за да не ме дразнят… Страхували се от побъркване.

Много бавно съм идвал в съзнание и още по-бавно съм оздравявал.

Не ще и дума, че физикът беше много учуден, когато след оздравяването си му разказах тази история. Той ме посъветва да я запиша и малко да я допълня със свои обяснения.

Константин Циолковски

Сканиране: essop, 2010

Редакция: Mandor, 2010

Издание: ?

Свалено от «Моята библиотека» http://chitanka.info/lib/text/15944]

Последна редакция: 2010-04-24 20:30:00

Автор на научно-фантастични разкази по астрономия от 90-те години на миналия век. — Бел.рус.ред.

Скоростта е малко преувеличена. — Бел.рус.ред.

Наблюдаващият от Луната не би могъл да види с невъоръжено око спътниците на Юпитер и още по-малко затъмнението на спътниците му. — Бел.рус.ред.

Капилярността е полепване на течността, по силата на което например газта се издига по фитила или соковете към листата; явленията на капилярността са сложни и разнообразни. — Бел.авт.

Тъй като около Луната няма атмосфера, охлаждането на почвата й става извънредно бързо. — Бел.рус.ред.

Саламандра — според средновековните поверия «дух», който живее в огъня и олицетворява огнената стихия — Бел.прев.