Константин Циолковски - На луната

Дали някога вулкани не бяха изхвърлили камъните, на които попадахме твърде често? По друг начин не мога да си обясня произхода им.

От любопитство ние специално претичахме край вулканите, по самия им край и като поглеждахме към дъното на кратерите, на два пъти видяхме ярко блестяща и преливаща на вълни лава.

Дори веднъж настрани от нас забелязахме над върха на една планина огромен и висок сноп светлина, който вероятно идваше от голям брой нажежени до светене камъни: разтърсването в резултат на падането им достигна и до нашите тук леки крака.

Дали поради липса на кислород на Луната или поради някакви други причини, но ние срещахме само неокислени метали и минерали и преди всичко алуминий.

Ниските и равни пространства, а също и сухите «морета» в някои места въпреки мнението на физика бяха покрити с явни, макар и жалки следи от Нептунова дейност. Бяха ни приятни тези малко прашни при докосване с крака низини; но ние така бързо тичахме, че прахът оставаше зад нас и веднага се слягаше, защото тук нямаше вятър, който да ни пълни с него очите и носа. Бяха ни приятни, защото по каменистите места натъртвахме петите си и за нас те бяха като меки килими или трева. Този наносен слой не можеше да затруднява бягането ни, защото имаше малка дебелина, която не надминаваше няколко дюйма или линии.

Физикът посочи нещо с ръка в далечината и аз видях от дясната си страна нещо като клада, която разпръскваше във всички посоки искри, описващи красиви дъги.

Решаваме да заобиколим, за да си обясним причината на това явление.

Когато дотичахме до мястото, видяхме разхвърляни по-големи или по-малки парчета нажежено желязо. Малките парчета вече бяха успели да изстинат, а големите бяха още червени.

— Това е метеоритно желязо — каза физикът, като взе в ръце едно изстинало парче аеролит. — Такива парчета падат и на Земята — продължаваше той. — Неведнъж съм ги виждал в музеите. Само че е неправилно названието на тези небесни камъни или по-точно тела. То е особено неприложимо тук, на Луната, където няма атмосфера. Тук те могат да се забележат само когато се ударят в гранитната почва и се нажежат поради превръщането на работата при движението им в топлина. А от Земята се забелязват още при навлизането им в атмосферата, защото се нажежават още в нея поради триенето във въздуха.

Като пресякохме екватора, ние пак решихме да се насочим към северния полюс.

Чудни бяха скалите и купищата от камъни.

Формите и положенията им бяха много смели. Нищо подобно не сме виждали на Земята.

Ако в този им вид можехте да ги преместите на вашата планета, те неминуемо биха рухнали със страшен грохот. Но тук чудноватите им форми могат да се обяснят с малката тежест, която не е в състояние да ги срути.

Ние тичахме, просто летяхме и все повече и повече се приближавахме до полюса. Температурата в пукнатините се понижаваше. Но на повърхността не усещахме това, защото постепенно догонвахме Слънцето. Предстоеше ни в най-скоро време да видим неговото чудесно изгряване от запад.

Вече не тичахме бързо, защото не беше необходимо.

За сън вече не се спускахме в пукнатините, защото не търсехме студ, а почивахме и се хранехме там, където се спирахме.

Заспивахме и в движение и се предавахме на несвързани мечти; това не трябва да ви учудва, защото знаете, че и на Земята такива факти могат да се наблюдават; още по-възможни са те тук, където стоенето е това, което у нас е лежането (говоря за относителната тежест).

Месецът се спускаше все по-ниско, като осветяваше и нас, и лунните пейзажи ту по-слабо, ту по-силно в зависимост от това, с коя страна беше обърнат към нас — водната или почвената, или в зависимост от това, до каква степен атмосферата му беше наситена с облаци.

Дойде и такова време, когато той докосна хоризонта и започна зад него да залязва — това означаваше, че сме достигнали другото полукълбо, невидимо от Земята.

След около 4 часа той съвсем се скри и ние виждахме само няколко осветени от него върха. Но и те угаснаха. Мракът беше забележителен. Страшно много звезди! На земята само през добър телескоп могат да се видят толкова звезди.

Но е неприятна тяхната безжизненост и неподвижност, съвсем различна от неподвижността на синьото небе на тропическите страни.

И черният фон тежеше!

Но какво свети така силно в далечината?

След половин час разбираме, че това са върхове на планина. Ето че засияха и други, и други върхове.