Константин Циолковски - На луната

Брилянтът се превърна в парченце Слънце и венецът изчезна… Нощта премина в ден и нашето вцепенение изчезна: предишната картина беше пак пред очите ни… Поведохме оживен разговор.

Аз казах: «Избрахме сенчесто място и наблюдавахме», но вие можете да попитате: «По какъв начин наблюдавахте Слънцето от сенчестото местенце?»

Ще отговоря: «Не всички сенчести места са студени и не всички огрявани места са горещи. И наистина температурата на почвата зависи предимно от това, колко време Слънцето е нагрявало това място. Имаше пространства, които бяха огрени от Слънцето едва преди няколко часа и които дотогава бяха в сянка. Естествено тяхната температура не можеше да бъде висока, а беше дори много ниска. Където има скали и стръмни планини, хвърлящи сянка, има и пространства, които се огряват от Слънцето, така че от тях то може да бъде наблюдавано, но са студени. Вярно е, че понякога те са твърде далеч и че преди да ги откриеш, доста ще се попечеш — няма да те спаси и чадърът.»

Като забелязахме в нашия дълбок дол много камъни, решихме отчасти за удобство, отчасти за раздвижване да изнесем навън онези от тях, които още не се бяха нагорещили, да покрием с тях част от откритата от всички страни площ и по този начин да защитим телата си от горещината.

Речено-сторено…

Така ние винаги можехме да излизаме горе и седнали в средата на каменната купчина, тържествено да наблюдаваме.

Но камъните могат да се нагреят!

Можем да надомъкнем нови, защото долу има извънредно много; силите ни, увеличени шест пъти на Луната, не могат да не ни стигнат.

Това направихме след слънчевото затъмнение, което дори не очаквахме със сигурност.

Освен това веднага след затъмнението се заехме с определяне на ширината на лунната местност, на която се намирахме, което не беше трудно за осъществяване, като се има пред вид периодът на равноденствие (това се виждаше от затъмнението) и височината на Слънцето. Оказа се, че това място се намира на 40° северна ширина, следователно ние не се намирахме на екватора на Луната.

И тъй пладне мина — седем земни денонощия от изгрева на Слънцето, на който не бяхме свидетели. Наистина хронометърът показваше, че ние сме на Луната точно пет земни денонощия. Следователно ние се бяхме появили на Луната рано сутринта, в четиридесет и осмия час. Това обясняваше защо, като се събудихме, намерихме почвата много студена: тя не беше успяла да се затопли, след като беше страшно изстинала през предшествуващата петнадесетдневна нощ.

Спяхме и се събуждахме и всеки път виждахме над себе си все нови и нови звезди. Но това беше все същата, позната ни от Земята картина на звездите; само че тясната дупка, в която се намирахме, не ни позволяваше да видим едновременно по-голямо количество от тях, а те не трептят на черното поле и се движат 28 пъти по-бавно.

Ето че се показа Юпитер; от нашето място спътниците му можеха да бъдат забелязани с просто око и ние наблюдавахме затъмненията им. [3] Наблюдаващият от Луната не би могъл да види с невъоръжено око спътниците на Юпитер и още по-малко затъмнението на спътниците му. — Бел.рус.ред. Юпитер престана да се вижда. Показа се Полярната звезда. Бедната. Тук тя няма голямо значение. Само месецът няма да погледне в нашата дълбока клисура, дори и след хиляда години. Няма да ни навести, защото е вечно неподвижен. Може да го раздвижи само движението на нашите тела по планетата; тогава той ще може да се спусне, да се издигне, да залезе… Но към този въпрос ние пак ще се върнем.

Не може само да се спи!

Започнахме да кроим планове.

— През нощта ще излезем от клисурата, но не веднага след залеза, когато почвата е нажежена почти до крайна степен, а след няколко десетки часа. Ще посетим и нашето жилище; какво ли става там? Какви ли пакости е направило Слънцето там? След това ще се поразходим при осветлението на месеца. Ще се наслаждаваме на тукашния месец. Досега го виждахме само като бяло облаче; а през нощта ще го видим в целия му блясък и красота, и то от всички страни, защото той се върти бързо и ще се покаже целият за не повече от 24 часа, т.е. за незначителна част от лунното денонощие.

Нашият голям месец — Земята — има фази като Луната, която по-рано наблюдавахме с мечтателно любопитство.

Там, където се намираме, на пладне има новомесечие или новоземие; при залеза на Слънцето се появява първа четвърт, в полунощ — пълнолуние, при изгрев — последна четвърт.