Константин Циолковски - На луната

Ето ти тебе бездънна клисура, ето ти ад! Мизерността й ни разочарова.

Тъмнината й може да се обясни, първо, с това, че се намира в сянка, че е тясна и дълбока, поради което лъчите от осветените околности и високи планини не могат да проникнат в нея; второ, с това, че отгоре не я осветява атмосфера, както би било на Земята, където в нито един кладенец не можете да срещнете такава силна тъмнина.

Колкото повече се спускахме, като понякога се хващахме за стените, толкова повече температурата се понижаваше, но никъде не достигна под 15°С. Изглежда, че това беше средната температура на ширината, на която се намирахме… Избираме си удобно, равно местенце, постиламе шубите си и се разполагаме комфортно.

Но какво е това? Не настъпи ли нощ? Като закриваме лампата с ръка, гледаме късчето тъмно небе и многобройните звезди, сияещи доста ярко над главите ни.

Но хронометърът показва, че не е изминало много време, а Слънцето не би могло внезапно да залезе.

Ах! Едно неловко движение и лампата е счупена, въпреки че графитовата ивичка продължава да свети и дори по-силно; ако това се беше случило на Земята, тя веднага би изгоряла във въздуха и би изгаснала.

С любопитство се докосвам до нея: тя се счупва и всичко потъва в мрак; вече не се виждаме, само високо горе едва се забелязват ръбовете на клисурата, а дългата и тясна ивица на черния свод заблестя с още повече звезди.

Не ми се вярва, че денят е в разгара си. Не мога да се стърпя: с мъка намирам запасната лампа, включвам електрическия ток и тръгвам нагоре… Все по-светло и по-топло… Светлината ме ослепи; електрическата лампа сякаш изгасна.

Да, ден е: и Слънцето, и сенките са си все там.

Горещо е! По-скоро назад!

Като нямахме какво да правим, спахме като заклани. Нашата дупка не се нагряваше.

Понякога излизахме навън, намирахме си сенчесто местенце и наблюдавахме движението на Слънцето, звездите, планетите и нашия голям месец, който, сравнен с вашия жалък месец, беше това, което е ябълката в сравнение с вишната.

Слънцето се движеше почти еднакво със звездите и една се чувствуваше, че изостава от тях, което се забелязва и от Земята.

Месецът стоеше съвсем неподвижно и не се виждаше от нашата клисура, за което много съжалявахме, защото от тъмнината можехме да го наблюдаваме така добре, както и през нощта, която беше още далеч. Жалко, че не избрахме такава клисура, от която да се вижда и месецът, но сега е вече късно!…

Наближаваше пладне; сенките престанаха да се скъсяват; месецът приличаше на тънък сърп, който с приближаването на Слънцето все повече избледняваше.

Месецът представлява ябълка, а Слънцето — вишна; ако вишната не се беше скрила зад ябълката, не би имало слънчево затъмнение.

На Луната това е често и грандиозно явление; на Земята е рядко и нищожно: петънце от сянка едва ли не колкото главичката на топлийка (а понякога и с дължина няколко версти, но какво е това, ако не главичка на топлийка в сравнение с големината на Земята) описва ивица върху планетата и при благоприятен случай преминава от град в град, като във всеки от тях остава но няколко минути. А тук сянката закрива или цялата Луна, или най-често значителна част от повърхността й, така че пълната тъмнина продължава цели часове…

Сърпът стана още по-тесен и редом със Слънцето едва се забелязваше…

Сърпът престана съвсем да се вижда.

Ние излязохме от клисурата и гледахме Слънцето през тъмно стъкло…

Ето, като че ли някой с гигантски невидим пръст сплеска от едната страна светещата маса на светилото.

Ето че вече се вижда само половината Слънце.

Накрая изчезна и последната негова частица и всичко потъна в мрак.

Приближи се и ни обви огромна сянка.

Но слепотата бързо изчезна: ние пак виждаме и месеца, и много звезди.

Но това не е онзи сърповиден месец; този има форма на тъмен кръг, обкръжен от великолепно пурпурно сияние, много ярко, но избледняло от онази страна, от която изчезна остатъкът от Слънцето…

Да, виждам цветовете на зарята, на които някога сме се любували от Земята.

И околностите са залети с пурпурночервена като кръв светлина…

Хиляди хора ни гледат с невъоръжени очи и през стъкло, наблюдавайки пълното лунно затъмнение…

Родни очи! Виждате ли ни?…

Докато тъгувахме, червеният венец ставаше по-равномерен и по-красив. Ето че стана еднакъв по целия кръг на месеца; това е средата на затъмнението. Ето че едната му страна, противоположна на онази, зад която се скри Слънцето, избледня и стана по-светла… Ето тя става още по-блестяща и заприличва на брилянт на червен пръстен…