Untitled

Беше на двайсет и една. Наистина ли трябваше да чака, докато стане на около четирийсет и пет, когато според добрия доктор пристъпите на мигрена щяха да секнат?

Може би. Тази сутрин обаче главоболието нямаше да го спре. Виж, ако беше видял на алеята за коли форънъра на Хенри Маккейн или приуса на Ладонна Маккейн, щеше да подвие опашка, да се върне у дома, да изгълта поредното болкоуспокояващо, да спусне щорите в спалнята си и да си легне със студен компрес на челото. Може би щеше да усети как болката намалява при дерайлирането на мигрената, а може би не. Щом гнусните черни паяци се вкопчеха в мозъка му...

Отново погледна нагоре, като този път присви очи срещу омразната светлина, но сенеката я нямаше и дори бръмченето на двигателя, което също го подлудяваше — всякакви звуци го влудяваха, когато го връхлетеше проклетото главоболие — вече затихваше. Чък Томпсън пак обучаваше някой начинаещ дрисльо или дрисла. И макар Младши да нямаше нищо против Чък (всъщност го познаваше само бегло), изведнъж му се прииска курсистът да се прецака яко и да разбие самолета.

По възможност на паркинга пред автокъщата на баща му.

Пореден пристъп на болка прониза като мълния главата му, обаче той се изкачи по стъпалата към къщата на Маккейн. Беше наложително. Нямаше време за отлагане, мамка му Крайно време беше да даде урок на Анджи.

„Мъничъкурок. Не позволявай гневът да надделее. “

Сякаш по поръчка гласът на майка му отговори. Нейният влудяващо безучастен глас: „ Открай време Младши е с буен нрав, но вече може да се владее. Нали, Младши? “

Хм. Много й знае устата. Обаче си беше самата истина. Донякъде му помогна футболът. Само че вече нямаше футбол. Нямаше дори колеж. Само ужасните главоболия. А от тях направо озверяваше.

„Постарай се да се владееш.“

Добре де. Все пак щеше да си поговори с нея, ако ще и главата му да се пръснеше. И както гласеше популярният лаф, щеше да й покаже дървения господ. Кой знае? Може пък страданието на Анджи да облекчеше неговото.

Натисна звънеца.

Анджи Маккейн тъкмо се беше изкъпала. Облече халат, пристегна го с колана и уви хавлиена кърпа около мократа си коса.

— Идвам! — извика и изтопурка по стъпалата към първия етаж. Леко се усмихваше. Сигурна беше, че е Франки. Точно така. Щастието й се усмихваше. Гадният готвач на аламинути (готин на вид, но все пак мръсник) или беше напуснал града, или вече го напускаше, а родителите й ги нямаше. Като се замисли човек, това си беше истинска поличба свише, че нещата се оправят. Двамата с Франки щяха да заровят томахавката и пак да се съберат.

Знаеше точно какво ще направи: ще отвори вратата и ще разгърне халата си. И то посред бял ден, когато всеки минувач можеше да я види. Разбира се, щеше да се погрижи Франки пръв да я зърне — нямаше намерение да пълни очите на дъртия шишко Уикър, който е дошъл да й предаде я колет, я препоръчано писмо — но до разнасянето на пощата имаше поне още половин час.

Не, беше Франки. Нямаше никакво съмнение.

Отвори вратата — усмивката й вече не беше свенлива, а широка, макар че беше избрала погрешна тактика, защото зъбите й бяха нагъчкани един до друг и с размерите на грамадански дъвки „Чиклет“ Готова беше да развърже колана. Само че не го стори, защото не беше Франки, а Рени младши и изглеждаше вбесен...

И преди беше виждала озверялата му физиономия — всъщност неведнъж, но не беше зървала подобна ярост, откакто беше в осми клас, когато Младши счупи ръката на онзи Дюпре. Малкият педеруга беше дръзнал да си домъкне готиния задник на баскетболното игрище и да поиска да участва в мача. Тя предполагаше, че Рени младши е изглеждал по същия начин през онази нощ на паркинга на „Дипърс“, но, разбира се, не беше присъствала на побоя, само беше чула за случилото се. Всички в Мил бяха чули. Началникът Пъркинс я привика на разпит в полицията, гадният Барби беше там и после това също се разчу.

— Младши? Младши, какво.

Той силно я зашлеви и прекъсна размишленията й.

Първата плесница не беше кой знае колко силна, понеже той още беше на прага и не можеше да замахне като хората. Можеше изобщо да не я удари (поне отначало), ако тя не се хилеше (мамка й, от зъбите й го втрисаше още в първи клас) и ако не го беше нарекла Младши.

Разбира се, всички в града го наричаха така, самият той мислеше за себе си като Младши, но едва сега осъзна колко ненавижда това обръщение, докато то не изскочи измежду кошмарните зъби, напомнящи килнати надгробни камъни, на мръсницата, дето му беше създала толкова ядове. Изричането на думата проряза главата му както слънцето, когато беше вдигнал глава да види самолета.