Untitled

Някъде отзад се разнесе оглушителен трясък, последван от експлозия и гореща въздушна струя, която го обля от главата до петите. И го тласна напред като топла длан. После всичките му мисли отлетяха и остана само животинската жажда за оцеляване.

Дейл Барбара се затича, за да спаси живота си.

След стотина метра голямата топла длан се превърна в призрачна ръка, въпреки че лекият ветрец носеше към него миризмата на горящ бензин, примесена със сладникав мирис (вероятно смесица от вонята на разтопена пластмаса и горяща плът). Барби пробяга още шейсетина метра, после спря и се обърна. Задъхваше се. Не беше от тичането; той не пушеше и беше в добра физическа форма (е, сравнително добра — ребрата отдясно още го боляха от побоя на паркинга на „Дипърс“). Вероятно се задъхваше от страх и ужас. Падащите отломки от самолета (не само витлото-беглец) можеха да го убият или да го изгорят жив. Истински късмет беше, че още е жив.

Изведнъж видя нещо, от което дъхът му спря. Изправи се и се обърна да погледне мястото, на което се беше разбил самолетът. Шосето беше осеяно с отломки — цяло чудо беше, че още е цял и невредим. Усукано самолетно крило лежеше вдясно, другото надничаше от ливадата вдясно, обрасла с тимотейка, недалеч от мястото, на което се беше приземило витлото-беглец. Освен мъжкия крак той видя откъснати длан и ръка. Дланта сякаш посочваше отсечена глава, като че ли казваше: „Тази е моята.“ Ако се съди по косата, главата беше на жена. Електрическите проводници над шосето бяха разкъсани, жиците пукаха и се гърчеха на банкета.

Недалеч от главата и ръката лежеше смазаният корпус на самолета. Барби прочете „НД13“. Само толкова. Ако имаше още, то надписът беше останал върху друго парче от корпуса.

Само че не страшната гледка привлече погледа му и спря дъха му. Оранжево-червената роза на катастрофата вече я нямаше, но в небето още се издигаха пламъци. Несъмнено от горящ керосин. Обаче...

Обаче огънят беше като прозрачна завеса. Отвъд нея и през нея Барби виждаше пейзажа на Мейн — още спокоен, без още да реагира, но въпреки това в движение. Блещукане във въздуха над пещ за изгаряне на смет или горящ варел. Изглеждаше, сякаш някой е плиснал бензин върху стъкло на прозорец и го е запалил.

Почти хипнотизиран — поне така се чувстваше — Барби тръгна към мястото, където се беше разбил самолетът.

Първо му хрумна да покрие частите от човешки тела, само че бяха прекалено много. Сега видя друг крак (този беше със зелен крачол от панталон) и женски торс, заклещен сред хвойновите храсти. Можеше да си свали ризата и да я омотае около главата на жената, но след това? В раницата му имаше още две ризи...

Откъм Мортън, следващия град в южна посока, се зададе автомобил. Беше от най-малките джипове и се движеше бързо. Някой или беше чул тътена от падането на самолета, или беше видял огненото зарево. Идваше помощ. Слава богу, идваше помощ! Барби се разкрачи над бялата осева линия и стараейки се да стои по-далеч от огъня, който още валеше от небето, сякаш вода се спускаше по стъкло, размаха ръце над главата си.

Шофьорът натисна клаксона, за да покаже, че го е забелязал, после натисна спирачките и на асфалта остана плътна диря от гумите. Изскочи от малката зелена тойота още преди автомобилът да спре — висок кльощав човек с дълга прошарена коса, спускаща се изпод бейзболната му шапка с емблемата на „Сий Догс“. Затича се към банкета, за да избегне огъня.

— Какво стана? — извика. — Какво, мамка.

После се блъсна в нещо. Силно. Нямаше преграда, но Барби видя как носът на човека се изкриви, когато се счупи. Непознатият отскочи от нищото, от устата, носа и челото му потече кръв. Падна по гръб, но някак си съумя да седне. Впери в Барби очи, замъглени от учудване, а кръвта продължаваше да се стича по работната му риза. Барби също се втренчи в него.

Младши и Анджи

Двете момчета, които ловяха риба край Моста на мира, не вдигнаха очи, когато самолетът прелетя над тях, но Рени младши погледна нагоре. Намираше се на една пряка от тях, на Престил Стрийт, и позна звука. Беше сенеката на Чък Томпсън. Погледна нагоре, видя самолета и веднага наведе глава, защото яркото слънце, надничащо през дърветата, сякаш прободе очите му. Пак това главоболие. Напоследък го мъчеше много често. Понякога болкоуспокояващите помагаха. Друг път, особено през последните три-четири месеца, изобщо не действаха.

Доктор Хаскел му беше казал, че има мигрена. Младши знаеше само, че главоболието го съсипва и че болката се усилва от ярката светлина. Чат-пат се сещаше за мравките, които с Франк Делесепс горяха като деца. Изчакваха ги да изпълзят от мравуняка и с лупа насочваха към тях слънчевите лъчи. В резултат се получаваше мравешко фрикасе. Само че напоследък при зараждането на поредния пристъп на мигрената мозъкът му се превръщаше в мравуняк, а очите му — в две лупи.