Untitled

Спря и за миг застана на задните си лапи. Зрението му вече не беше като преди, обаче беше достатъчно остро, та той да види човешкото същество, което вървеше в неговата посока, но по другия банкет.

Мармотът реши да продължи още мъничко напред. Понякога човеците оставяха разни хубави неща за похапване.

Беше стар и затлъстял. През годините беше преровил безброй контейнери за смет и познаваше пътя за сметището на Честърс Мил така добре, както трите тунела към дупката си. На сметището винаги се намираха сума вкуснотии. Той продължи да се тътрузи по банкета, без да изпуска от поглед човешкото същество, което вървеше от другата страна на шосето.

Човекът спря. Мармотът разбра, че са го забелязали. Вдясно зърна повалена бреза. Реши да се скрие под нея, да изчака онзи да отмине и да потърси нещо вкусничко за...

Нещо го разполови и мисълта му спря дотук, но краката му продължиха да се движат още малко, преди разкъсаното му тяло да рухне на банкета. Изригна фонтан кръв, вътрешностите на животинчето се изсипаха в прахта, задните му крака ритнаха два пъти, после се изпружиха.

Последната му мисъл преди мрака, който рано или късно спохожда всички — и мармоти, и хора, беше: „Какво стана?“

Всички стрелки на контролното табло замряха.

— Какво става, да му се не види?! — възкликна Клодет Сандърс. Обърна се към Чък. Беше се облещила, но в погледа й не се четеше паника, само изумление. Нямаше време да се паникьоса.

Чък така и не видя контролното табло. Зърна как носът на самолета се смачка, после двете витла се разпаднаха.

Не му остана време да види повече. Не му остана време за нищо. Сенеката се взриви над шосе 119 и върху нивите заваля огън. Заваляха и човешки отломки. Димяща ръка — ръката на Клодет, тупна до разполовения мармот.

Беше 21 октомври.

Барби

На Барби му поолекна, след като отмина супермаркета „Фуд Сити“ и остави зад себе си централната част на града. Щом зърна табелата с надпис „НАПУСКАТЕ ЧЕСТЪРС МИЛ. ВЪРНЕТЕ СЕ МНОГО СКОРО“, се почувства още по-добре. Радваше се, че се е махнал от Мил, и то не само защото хубавичко го бяха натупали в проклетото градче. Настроението му се подобри от самия факт, че вече е на път. Поне от две седмици се чувстваше кофти, а като капак дойде побоят на паркинга на „Дипърс“

— В общи линии аз съм бродяга-хайлайф — каза и се засмя. — Хайлайф на път за курорта Биг Скай. Мамка му, защо не? Монтана! Или Уайоминг. Скапаният Рапид Сити в Южна Дакота. Където и да е, само не тук.

Чу ръмженето на автомобилен двигател, обърна се, продължавайки да се движи заднишком, и вдигна палец. Видя омайваща комбинация — мръсен стар пикап „Форд“, управляван от млада готина блондинка. И то сламеноруса, тъкмо каквито харесваше най-много. Той пусна най-подкупващата си усмивка. Жената също се усмихна и... „Леле, братче — помисли си Барби. — Ако куклата е на йота над осемнайсет, ще си изям последния чек от «Дивата роза».“ Несъмнено беше прекалено млада за джентълмен, чукнал трийсетака, но не и на прокурорска възраст, както казваха в младостта му, прекарана в селяндурския щат Айова.

Пикапът намали скорост и той забърза към него. но малката натисна газта. Погледна го още веднъж. Още се усмихваше, само че със съжаление. Усмивката й сякаш казваше: „За миг откачих, обаче си върнах разума.“

Барби си помисли, че май я познава, макар че не беше съвсем сигурен — в неделните утрини в „Дивата роза“ беше фрашкано с народ. Все пак му се струваше, че я е виждал с по-възрастен мъж (може би баща й) и че двамата задълбочено четяха страници от „Сънди Таймс“. Да можеше да я заговори, докато го отминаваше, щеше да й каже: „Щом не те беше шубе да ти направя бъркани яйца с наденица, можеше спокойно да ме повозиш няколко километра.“

Разбира се, нямаше време за словоизлияния, затова само вдигна ръка, за да покаже, че не се е засегнал. Стоповете на пикапа проблеснаха, като че ли тя реши да спре. После червените светлини угаснаха и машината отново зафуча по пътя.

През следващите дни, когато положението в Мил започна все повече да се скапва, той отново и отново си припомняше този мимолетен епизод. Мислеше си за второто проблясване на стоповете, изразяващо колебание. сякаш младата жена все пак го беше познала. „Това е готвачът от «Дивата роза», почти съм сигурна. Дали да не го. “

А може би беше бездна, в която бяха пропадали много по-достойни хора от него. Ако русокосата беше размислила, всичко в живота му след това щеше да е различно. Защото тя сигурно беше оцеляла — той повече не видя нито симпатичната блондинка, нито мръсния форд. Навярно беше излязла от Честърс Мил минути (дори секунди) преди затварянето на границата. Ако го беше качила, той щеше да е извън опасност.