Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

Крахът на Съветския съюз не би могъл да стане без Горбачов. Но вероятно събитията нямаше да се развият по същия начин без Рейгън. Ами ако Джордж Х. У. Буш бе победил Рейгън в Ню Хампшър през 1980 г. и ако впоследствие бе избран и преизбран за президент, а Рейгън му бе станал вицепрезидент? Най-вероятно Буш щеше да води външна политика, продиктувана от доктрината на реализма, да приеме статуквото в Студената война като неизменно. СССР нямаше да изпита икономически натиск от ускорена надпревара във въоръженията или от ИСО и нямаше да бъде подложен на морален натиск от праведен американски лидер. Преговорите за разоръжаване можеше да стигнат по-далеч през през първия мандат, но нямаше да бъдат изпъл-нени с амбицията за промяна на света във втория. Икономическият натиск, който помага за идването на Горбачов на власт през 1985 г. и който го принуждава да извърши перестройката, може би щеше да бъде ограничен или забавен.

Или пък нека си представим, че Рейгън бе диагностициран по-рано с болестта на Алцхаймер и това го бе принудило да подаде оставка след обърканите си свидетелски показания по казуса „Иран-контри“ през 1987 г. Силите, които повалят Съветския съюз, са твърде напреднали на този етап, за да може една промяна в ръководството на САЩ да му позволи да се възстанови. Но е трудно да си представим, че Буш би се възползвал от възможността за трансформиране на отношенията между суперсилите по начина, по който го прави Рейгън. Авторитетът на Рейгън пред консерваторите му позволява да прокара Договора за ограничаване на ракетите със среден и малък обсег и да работи за драстично разоръжаване по начин, по който Буш не би могъл. Ако само Никсън може да отиде в Китай, то само Рейгън може да сключи мир със Съветския съюз.

Що се отнася до вътрешните работи, постиженията на Рейгън са по-спорни. И тук той има огромна цел, която е да сложи край на ерата на разрастване на правителството, чието начало поставя Франклин Рузвелт по времето на Голямата депресия, когато Рейгън е младеж, който вярва в него. Президентите републиканци през 70-те приемат основните положения на либералния проект на XX век, като на моменти забавят разрастването на правителството, но никога не се противопоставят категорично на твърдението, че това е единственият начин за справяне с големите обществени предизвикателства. Рейгън отхвърля това теоретично, но не променя на практика тенденцията, както твърди, че е направил след приемането на бюджета през 1981 г. Нито намалява цялостната цена, нито прави значителни промени във федерализма, в подбора на получаващите социални помощи или в програмите за борба с бедността. Рейгън оставя след себе си федерално правителство, което е по-неамбициозно, но не и по-малко или с по-малка власт.

Като наследство във вътрешната политика той оставя патова ситуация около ролята на правителството, която продължава и до ден днешен. Атаките срещу федералната бюрокрация остават лайтмотив в политиката на републиканците, но дават много ограничени резултати. Документът „Договор с Америка“ подновява с още по-голяма острота щурма срещу Вашингтон. Председателят на Камарата на представителите Нют Гингрич се стреми да доведе до успешен край контрареволюцията на Рейгън, също както Труман, Кенеди и Джонсън опитват да удължат Новия курс. Гингрич също като Рейгън вярва, че по-голямата част от федералното правителство е безполезна и че няма да липсва на гласоподавателите, ако изчезне. Това предположение не му прави добра услуга. Спиранията на работата на федералното правителство заради липса на финансиране, които Гингрич предизвиква през 1995 и 1996 г., го правят силно непопулярен и помагат за преизбирането на Бил Клинтън.

Лидерите на демократите опитват да приемат рейгънизма, като признават, че правителствата са способни да надвишават правомощията си. В обръщението си пред конгреса на Демократическата партия през 1984 г. най-красноречивият защитник на традиционния либерализъм Марио Куомо признава: „Вярваме само в правителството, от което се нуждаем, но настояваме за цялото правителство, от което се нуждаем“. В обръщението си от 1996 г. „За състоянието на съюза“ Бил Клинтън заявява, че „Епохата на голямото правителство приключи“. В този контекст споразумението Клинтън-Гингрич за ограничаване на социалните помощи за безработица през 1996 г. може да се възприема като закъсняла победа за Рейгън. Въпреки това приемането на закона за достъпното здравеопазване през 2010 г., запълващ най-голямото липсващо парче от либералната социална държава, е послесмъртно поражение. След епохата на Рейгън републиканците се научават да се противопоставят на правителството по-внимателно, въпреки че демократите разбират, че се излагат на риск, когато разширяват правителството.