Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

През май 1988 г. Рейгън най-сетне успява да види Съветския съюз на последната среща на върха от президентството си в Москва. Пренебрегвайки възраженията на КГБ, той спира лимузината си, за да може да излезе и да види как московчани си правят неделна разходка по ул. „Арбат“. Възмутен е, когато руската полиция изблъсква грубо граждани, искащи да го зърнат, заедно с няколко американски репортери. При положение че контролът на въоръженията този път не е на дневен ред, Рейгън обръща внимание на активисти в сферата на човешките права и на евреи, на които е отказано да бъдат пуснати да емигрират за Израел. Почти сто души от тях са поканени на вечеря в „Спасо хаус“, резиденцията на американския посланик. Той моли Горбачов да провъзгласи свободата на вероизповедание за право и повтаря искането си за събаряне на стената. „Време е, приятелю мой, време е“, казва Рейгън, цитирайки Пушкин.

На вечеря на следващата вечер Шулц не успява да задържи президента буден, докато Горбачов говори. Въпреки това пътуването предоставя на съветския лидер лична подкрепа, която той смята за ключово важна за своето политическо оцеляване при гневна реакция от страна на старата гвардия. Рейгън омаловажава на пресконференция ролята си в съветската трансформация и казва, че Горбачов заслужава най-много признания за промените, които се извършват. Докато двамата лидери прекосяват Червения площад, репортер пита Рейгън дали още гледа на Съветския съюз като на империя на злото. „Говорех за друго време, друга ера“, отвръща Рейгън.

Тогава силите, които отприщва Горбачов, обезсмислят по-нататъшни преговори за оръжеен контрол. Той цели да модернизира Съветския съюз, не да го унищожи. Но, както Рейгън подозира от дълго време, системата е твърде изначално повредена, за да устои на ремонт. Разпадането скоро идва като логична последица. Месец след московската среща на върха Горбачов свиква конгрес на комунистическата партия, първи по рода си от края на сталинската епоха. Резултатът е създаването на система за истински избори за национален законодателен орган и нов избираем президентски пост. След конгреса той прави бърза чистка сред твърдолинейните си опоненти.

В края на 1988 г. Горбачов се връща в САЩ, за да изнесе реч в ООН. Там той обявява едностранно съкращаване на 500 000 души военен персонал и изтегляне на повечето съветски сили от Източна Германия, Чехословакия и Унгария. „Заплахата и употребата на сила повече не може и не трябва да бъде инструмент на външната политика“, заявява той. Това масово се тълкува като сигнал, че Съветският съюз няма да оказва намеса, за да запази Източна Европа под свой контрол. Речта потвърждава искреността на Горбачов и симпатията на Рейгън към него. След това американският държавен глава дава обяд в чест на Горбачов в централата на бреговата охрана на САЩ в Гавърнърс Айлънд, със Статуята на свободата за фон и приемника му, новоизбрания президент Джордж Х. У. Буш, до него. Обръщайки се към Буш, Горбачов казва: „Правя това, защото така трябваше. Не защото става революция в моята страна. Аз го започнах“.

Действително го прави и става все по-ясно, че то не може да бъде спряно. „Студената война свърши“, казва Рейгън на качване на борда на „Еърфорс 1“, с който напуска Вашингтон и се прибира у дома след встъпването в длъжност на Джордж Буш на 20 януари 1989 г. Същата година пада Берлинската стена, страните от Източна Европа свалят от власт дългогодишните диктатори и предявяват претенции за своята независимост. В края на 1991 г. Съветският съюз официално се разпада.

Въпреки че живее още 15 години, след като напуска поста, Рейгън не се занимава повече с обществени дейности. При езда в Мексико през юли 1989 г. е хвърлен от коня и си удря главата. Лекарите в клиника „Мейо“, които лекуват натрупването на течност в мозъка му, изразяват тревога пред семейството му, че може да страда от болестта на Алцхаймер. Нанси крие от него няколко години, докато той не започва твърде много да забравя. През ноември 1994 г. Рейгън събира сили за последен път, за да разкрие пред нацията своята участ. Той пише с разкрачен почерк, че все още се чувства добре, но осъзнава пред какви изпитания ще бъде изправена Нанси в грижата за него.

„В заключение нека благодаря на вас, американския народ, че ми оказахте голямата чест да служа като ваш президент. Когато Бог дойде да си ме прибере, когато и да е това, ще си тръгна с най-голяма любов към тази наша страна и с вечен оптимизъм за бъдещето. Сега започвам пътешествието, което ще ме отведе до залеза на живота ми. Знам, че за Америка винаги ще предстои ярка зора.“