Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

Втората година на Рейгън започва с най-радикалното му предложение за преправяне на либералната държава. В обръщението си „За състоянието на съюза“ през януари 1982 г. Рейгън лансира нещо, наречено „Новият федерализъм“ – предложение да се делегира на щатите отговорността за социалните помощи и купоните за храна в замяна на това федералното правителство да поеме пълна отговорност за споделените разходи за „Медикейд“. Както подсказва грандиозната формулировка, планът е замислен да влезе в учебниците по история и да развали „Великото общество“. Въпреки това „Новият федерализъм“ привлича незначителна подкрепа сред губернаторите и сред членовете на Конгреса от двете партии и скоро идеята залязва.

Оттам годината тръгва на зле, тъй като започналата през втората половина на 1981 г. рецесия вече дава ефект. Председателят на Федералния резерв Пол Волкър, държащ на принципите си едър мъж, любител на пурите, не предлага мерки за облекчаване на финансовото положение. Той е склонен да държи лихвените проценти високи, колкото време е необходимо, за да бъде пречупен гръбнакът на инфлацията. Новинарските емисии са пълни с новини за банкови фалити и случаи на налагане на възбрана върху земеделски имоти. Равнището на детската бедност се увеличава от 16 на 20 процента. Избухва епидемия на хора, останали без дом; хранителните банки и безплатните трапезарии отчитат рекордна работа. В момент, когато рецесията се задълбочава и прогнозите за дефицит се влошават, промишленият индекс „Дау Джоунс“ се понижава с над 20 процента, до по-малко от 800 пункта през август 1982 г.

С нарастването на безработицата рейтингът на одобрение на Рейгън спада с всеки изминал месец от пика си от 68 на сто през май 1981 г. до 35 процента през януари 1983 г. За да се справи с бързо разрастващия се дефицит, той предлага нова серия от съкращения в „Медикейд“, купоните за храна и социалните помощи. Те са както напълно неадекватни с оглед на бюджетния проблем, който самият той предизвиква, така и жестоки в контекста на рецесията. Тъй като членовете на партията му гледат как да отърват собствените си политически кожи, Рейгън получава едва една четвърт от съкращенията, които иска. В месеците преди междинните избори през 1982 г. безработицата достига пик от 10,8 процента. Републиканците успяват да запазят контрола си върху Сената, но демократите добавят 27 места към мнозинството си в Камарата на представителите.

Дали Рейгън разбира какво се случва с неговия бюджет и с икономиката? Ако съдим по написаното в дневниците му, той разглежда икономическите въпроси по същия сегментиран начин, по който говори за тях. За данъците има едни възгледи, за отбраната други, за дефицитите трети. Това разделяне на групи му позволява да приеме икономическата действителност, без да трябва да търси баланс между идеологията си и практическата необходимост. Когато консервативните принципи и принципните консерватори като Стокман стават препятствие пред най-доброто постижимо решение, Рейгън не изменя философията си. Той просто я оставя временно настрани. В дневниците си той постоянно отхвърля прогнозите на Стокман като прекалено песимистични и обвинява за дефицита Конгреса, отхвърлил бюджетните му съкращения. Никога не признава, че дори предлаганите от него съкращения са крайно недостатъчни за решаване на проблема. Винаги избира увеличаване на дефицита пред увеличаване на данъците или намаляване на военните разходи, които разглежда като „небюджетен въпрос“.

Неспособността да сглоби тези парчета от пъзела е най-функционалното проявление на откъснатостта от действителността на Рейгън. Това му позволява да живее с големи дефицити и с нарастващ дълг, с които нарушава ангажиментите си, но които са правилен политически избор при тогавашните обстоятелства. Президентът гледа на себе си като на противоположност на Джон Мейнард Кейнс, изхождайки от възгледите си, че Кейнс е любимият икономист на либералите. Но в действителност дефицитните разходи и съкращаването на данъците по времето на Рейгън е кейнсианство с десен привкус: фискално стимулиране на икономиката, докато изпада в рецесия по време, когато паричната политика не може да отговори по нормален начин заради инфлацията. Да се раздадат пари на работещите хора вероятно би било по-справедливо и ефикасно. Но намаляването на данъците на най-заможните представители на средната класа и на богатите плюс насърчаването на заетостта в предприятия, обслужващи отбраната, преследва същата цел.