Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

Кейнсианската политика на Рейгън, включваща заеми и харчене, е по-разумният избор от това, което повечето експерти около него му препоръчват. Опитът от войните показва, че страната може да издържи големи дефицити в продължение на много години. Предпочитанията на Стокман за разлика от това биха били икономически и политически катастрофални. Търсене на балансиран бюджет през 1981 и 1982 г. би задълбочило рецесията и би затруднило възстановяването на икономиката до изборите през 1984 г. При евентуална липса на строга парична политика като тази на Волкър огромното стимулиране на икономиката, което Рейгън прави през 1981 г., би увеличило инфлацията и би попречило на възстановяването, което започва през 1982 г. и което набира скорост през 1983 и 1984 г. Благодарение на Волкър инфлацията спада от 14 процента през 1980 г. до малко под 3 процента в края на 1983 г., когато Рейгън го назначава за втори четиригодишен мандат. Със спадането на инфлацията паричната политика се облекчава и работи в синхрон с дефицитните разходи на Рейгън и възвърналото се бизнес доверие, за да доведе до период на икономически растеж, продължил до 1990 г.

С възвърналия се икономически растеж се разраства и правителството. През двата мандата на Рейгън вътрешните разходи се увеличават от 303 милиарда до 565 милиарда долара. Общите федерални разходи се покачват от 671 милиарда през 1981 г. до 1,144 трилиона през 1989 г. Тъй като инфлацията е виновна за по-голямата част от това увеличение, по-добра мярка е броят на държавните служители, който се увеличава с 5 процента през управлението на Рейгън. Това, което Рейгън прави с пълно основание, е да намали данъците върху доходите. Когато поема поста, най-високата ставка е 70 процента, а когато напуска, е 28 процента. Въпреки че много други данъци като социалното осигуряване се увеличават за компенсация, намаляването на федералните приходи кара националният дълг да нарасне от 998 милиарда долара през 1981 г. до 2,857 трилиона през 1989 г. През 1983 г. дефицитът достига 208 милиарда, което се равнява на тревожните 5,9 процента от БВП.

Въпреки тези числа Рейгън вярва, точно както когато е губернатор на Калифорния, че смалява правителството. Дефицитът, смята той, е продукт на нежеланието на Конгреса да приеме мерки за орязване на разходите. В действителност Рейгън не успява да елиминира нито една голяма програма, което илюстрира колко истина има в неговата поговорка за вечния живот и правителствената служба. Това, което променя той, е отношението на нацията към правителството, поддържайки неговата непопулярност и намалявайки очакванията на хората относно това какво е способно да свърши то. Рейгън казва на гражданите, които едно поколение по-рано са се обръщали към Вашингтон с искане да намира решения, и им казва да търсят другаде: във волунтаризма, в свободния пазар, в тях самите.

До началото на 1982 г. Рейгън вече е оформил модела на своето президентство и създава нов модел на самата президентска длъжност. За разлика от неотдавнашните си предшественици неговият фокус е до голяма степен външен. Посвещава се на публичните, церемониални, символични аспекти на работата си и много по-малко на вътрешните, мисловни такива. До голяма степен неговото президентство протича подобно на неговата работа като губернатор – той задава насоката и взима важни решения, а оставя изпълнението на други хора. Ефективността на този управленски стил през първия му мандат опровергава представата, създадена от Джонсън, Никсън, Форд и Картър, че да бъдеш президент на САЩ е станало невъзможна работа. Той прави уверен и рязък обрат по отношение на най-голямата от всички затъващи институции и се превръща в пример за нов вид управляващ свръхчовек.

Биографът Ричард Рийвс описва Рейгън като „зависим от екипа си“, а не като „воден от екипа си“. Екипът, от който зависи през по-голямата част от първия си мандат, е тройката Джеймс Бейкър, Майкъл Дийвър и Едуин Мийз. Тримата се срещат с него всяка сутрин и в късния следобед. Бейкър има главна отговорност за действията на Белия дом, включително за процедурите по номиниране и назначаване, отношенията с Конгреса, пресата, партията, губернаторите и кметовете. Дийвър се грижи за самия президент – за графика, за семейството и за обществения му имидж. Мийз ръководи политиките и координира отношенията с кабинета.

След като създава ефикасна структура, Рейгън се отдалечава от нея. Дневниците му в Белия дом, пет изписани на ръка тома, представят без особен израз на емоции ежедневието на президента. В съкратената публикувана версия са вписани 80 подстрижки, 21 посещения при зъболекар, 34 противоалергични инжекции наред с безброй закуски, обяди, вечери, филми и часове по езда. Често описва конете с по-голямо вълнение, отколкото хората. В бележките за първия си мандат Рейгън е вписал само 10 официални срещи с Бейкър, три с Мийз и две с Дийвър. Президентът вижда себе си като главнокомандващ, а помощниците му функционират като прозрачен пласт между него и страната. Той е човекът, който избира О’Конър за Върховния съд през 1981 г., без да спомене откъде му е дошла на ума тези идея. Работата на персонала, например на сценичните механици, остава невидима. Изключения стават, когато помощниците предизвикат вътрешен конфликт, който само Рейгън може да разреши, като настояването на тройката да бъде отстранен надменният Ал Хейг или когато те самите се превръщат в новина, например в случая на продиктувания от мания за величие саботажен акт на Стокман.