Лоренс Даррелл - Балтазар

По-късно: отново изчитам твоето писмо. Чудя се, защо се отнасяш така към смъртта на Пърсуордън? Това ме озадачава, защото ми изглежда грубо и просташко. Не е твое право, нито мое, да осъждаш подобно нещо. Всичко, което можем да кажем, е, че изкуството му прескочи бариерата. Останалото си е лично негова работа. Трябва не само да уважаваме правото му на личен живот, но и да го браним от безчувствените сеирджии. В края на краищата това са си лично негови тайни, а онова, което ние сме виждали, е било само артистичната му наметка (подобно на собствения му герой, стария Пар, безнадеждния сладострастник от втория том, който в крайна сметка се оказва, че е човекът, изрисувал спорния стенопис на Тайната вечеря — спомняш ли си?)

По подобен начин и Пърсуордън отнесе тайната на всекидневното си съществуване заедно със себе си в гроба и ни остави само книгите си, за да им се възхищаваме и да се чудим над епитафа му: «Тук почива един самозванец от Изтока.»

Не, не, смъртта на твореца е нещо непристъпно. Човек може само да се усмихне и да сведе глава.

Що се отнася до Скоби, прав си в това, което казваш. Ужасно се разстроих, когато Балтазар ми съобщи, че е паднал по стъпалата на пристанището и се е убил. Да, аз взех неговия папагал, в който, между другото, се бе вселил духът на стареца и остана там дълго време. Възпроизвеждаше с неимоверна точност начина, по който сутрин Скоби се събуждаше и запяваше: «Taisez-vous, petit babouin» 50 50 Млъкни, немирник такъв (фр.). — Б.пр. (спомняш ли си?), умееше да имитира дори и зловещото изпукване на старческите му кокали, когато се надигаше от кревата. Но щом след време споменът за него постепенно заглъхна, като изтъркана плоча, той взе да го прави все по-рядко и по-неубедително. Сякаш самият Скоби потъна в тишина: предполагам, че точно така умира човек за приятелите си и за света, като се износва полека-лека, подобно на старомоден танц или отколешен философски разговор под градинската череша. И се връща обратно в безмълвието. След време птицата взе да чезне и един ден умря със завряна под крилото си глава. Беше ми мъчно, но и радостно.

За нас, живите, проблемът е от съвършено различен порядък: как да впрегнем времето, за да си изработим стил на сърцето — или нещо от този род. Само се опитвам да го изразя с думи. Не да насилваме времето, както правят слабите натури, защото това причинява себенараняване и объркване, а да впрегнем неговия ритъм и да го накараме да работи в наша полза. Пърсуордън обичаше да казва: «Бог дава на нас, творците, решителност и тактичност»; на което самата аз бих отвърнала с едно най-чистосърдечно: Амин, дай Боже!

Сигурно вече си си помислил, че съм се превърнала в опърничава и упорита стара мома. Може и така да е. Какво значение има, щом човек ще научи нещо за себе си?

Остава ни толкова малко време; новините, които идват от Европа, стават все по-лоши с всеки изминал ден. Нещо есенно витае във въздуха, като че всички са се юрнали към напълно непредсказуемото бъдеще. И ръка за ръка с това усещане, аз чувствам как нишките, така да се каже, се затягат, като бавно ни придърпват отново към средата на сцената. А къде е тя, ако не в Александрия? Но може би Александрия ще се окаже нов град, различен от онзи, който толкова дълго се явяваше в сънищата ни. Иска ми се да е така, защото старият град и всичко, което олицетворяваше, е, ако не мъртво, то поне безсмислено за човека, в който усещам, че съм се превърнала. Може би и ти си се променил по същата причина. Може би и книгата, която пишеш, се е променила. Или може би именно ти, повече от всички нас, имаш нужда отново да видиш града, да видиш и нас. А ние от своя страна имаме нужда отново да видим теб и да подновим приятелството си, което се надяваме, че още съществува, ако, разбира се, един писател може да бъде просто приятел на своите «герои». Казвам «ние», използвайки имперския начин на изразяване, сякаш аз съм кралицата, но се досещаш, че онова, което имам предвид, най-простичко казано, са двете Клии — старата и новата, защото и двете имат нужда от теб в едно бъдеще, което…“

Следват само още няколко реда, обичайните любезности за край и подпис.

Преводът е на Красимир Петров; „Жюстин, или неволите на добродетелта“, изд. „Народна култура“, 1993 г. — Б.пр.

Наби — пророк (араб.). — Б.пр.

Кръжецът (фр.) — Б.пр.

Случайно, мимоходом подхвърлени фрази (лат.). — Б.пр.

Немощен, безсилен, импотентен (фр.). — Б.пр.