Лоренс Даррелл - Балтазар

Смятам, че всички ние трябва да стоим настрана от онези големи, преувеличени слова като Красота, Истина и така нататък. Ти как мислиш? Всички сме еднакво глупави и слабоумни, стане ли дума за живота на всекидневието, и в същото време направо гиганти, когато трябва да се произнесем по въпросите на вселената. Sufflaminandus erat 48 48 (Понякога) трябва да се въздържаме (лат.). — Б.пр. . И аз като теб имам два взаимносвързани проблема: моето изкуство и моят живот. В живота си съм някак нерешителен, дрипав и опърпан, но в изкуството си съм свободен да бъда такъв, какъвто най-много искам да изглеждам — човек, който може да внесе решителност и хармония в живота на умиращите край него. В изкуството, всъщност чрез изкуството, аз искам да постигна себе си, като се отърсвам от творбата, която е без значение, както змията се изхлузва от кожата си. Може би затова дълбоко в себе си писателите предпочитат да ги обичат заради творчеството им, а не заради самите тях — не съм ли прав? Но това предполага и една съвсем различно устроена жена. А къде е тя?

Ето, скъпа ми Клия, някои от мислите, върху които си блъска главата твоят всезнаещ приятел — класическата глава и романтичната глава на Лудвиг Пърсуордън.

Уф! Вече е късно и маслото в лампата е на свършване. За тази вечер стига. Може би утре, след като си напазарувам и ако съм в настроение, ще продължа да дописвам писмото; ако ли пък не съм — няма. Умнико, колко по-добре би било, ако можехме да си поговорим . Складирала съм в себе си цели разговори, които стоят неизползвани! Това е може би единствената истинска липса, от която човек страда, когато живее сам; разсъжденията на един приятел, които да съпоставиш със собствените си, просто за да видиш доколко и дали си подхождат! По необходимост самотниците се превръщат в автократи, а техните преценки ех cathedra 49 49 От катедрата, авторитетно (лат.). — Б.пр. — в самата същност на нещата: а това може би не е много добре за произведението на твореца. Ала тук най-накрая ще се спогодим — ти на твоя остров, който е само нещо като метафора, подобно пещта на Декарт, нали?; и аз в моята приказна колибка в планината.

Миналата седмица между дърветата изскочи един мъж, също художник, и сърцето ми заби необичайно бързо. Усетих внезапно желание да се влюбя, като по всяка вероятност съм разсъждавала така: «След като съм се откъснала напълно от света и сред дивата пустош откривам друг човек, то той би трябвало да е онзи, който е предопределен от съдбата да споделя моята самота, доведен точно до това място от невидимата сила на копнежа, специално белязан за мен.» Самозаблуди на сърцето, капани, които човек сам си поставя, вечно измъчван от желанието да бъде обичан! Веднъж Балтазар каза, че умее да предизвиква любов под формата на контролиран експеримент, и то чрез едно-единствено действие: по-точно като каже на всеки от двама души, които никога не са се виждали, че другият умира от желание за среща, че той не бил виждал по-обаятелна личност и така нататък. Това според него било безотказен начин да ги накараш да се влюбят един в друг: и те винаги се влюбвали. Какво ще кажеш за това?

Във всеки случай моите опасения успяха да ме спасят от младежа, който, признавам, беше красив, интелигентен и със сигурност щеше да ми подейства добре като любовник — макар и само за едно лято, поне така си мисля. Но когато видях картините му, сърцето ми изстина, отдръпна се и отново се сви в себе си; по тях познах цялата му личност, както човек познава по почерк или лице. Видях слабост и нищета на духа, както и способност за злодеяния. Начаса се сбогувах с него. Клетият младеж продължи да повтаря: «Обидих ли ви с нещо, казах ли нещо нередно?» Какво можех да отвърна — защото той с нищо не можеше да промени «обидата», можеше само да я изживее, да я нарисува; но дори и това предполагаше да осъзнаеш онова, което носиш у себе си.

Върнах се в моята колибка, заключих се и си отдъхнах. Посред нощ той дойде и се опита да отвори вратата. Аз му извиках: «Махай се!» и той си отиде. На следващата сутрин го видях да се качва на автобуса, заминаваше си, но аз не си направих труда дори да му помахам за «сбогом». Точно обратно, с учудване се улових, че си подсвирквам весело, почти затанцувах по пътя през гората към града, където трябваше да пазарувам. Чудесно е, когато човек успее да победи предателското си сърце. Щом се върнах, едва прекрачила прага, хванах четката и започнах да рисувам същата картина, която вече от месец не ми се удаваше; сега обаче пътищата към нея бяха разчистени, играта в отношенията — изкристализирала. Загадъчните бариери бяха паднали. Кой може да отрече, че всичко това стана възможно благодарение на нашия приятел художник и на любовната афера, която не се състоя? Дори и сега си тананикам, докато ти пиша тези редове…