Лоренс Даррелл - Балтазар

По-късно същия ден. Ето писмото, за което ти споменах — грубо и критикарско, ала съвсем в стила на нашия приятел. Не вземай прекалено на сериозно забележките му по отношение на теб. Той се възхищаваше от теб и вярваше в теб — така ми каза веднъж. Нищо чудно да ме е излъгал. Както и да е, ето писмото.“

„Хълмът на лешоядите“, Александрия

„Скъпа Клия,

Каква приятна изненада да намеря твоето писмо, което ме очакваше тук. Благодаря ти, моя снизходителна читателко — не за упреците или похвалите (и едните, и другите са еднакво неприятни), а затова, че те има — предана и наблюдателна, същински читател между редовете, където е мястото на истинското писане! Току-що пристигам от кафенето «Ал Актар», там трябваше да изслушам един отегчителен разговор на тема «романът» между Дарли Желанието, Кийтс и Помбал. Говорят, сякаш всеки роман не е sui generis — всичко ми се струва ужасно безсмислено, особено когато Помбал прави своите обобщения относно les femmes като отделна раса; защото в крайна сметка не отношенията в семейството са тези, които имат значение. А онзи, Желанието, той пък твърди, че Изкуплението и Първородният грях били новите теми и че съвременният писател… Уф! Избягах, почувствах се като праисторически писател, пък и нямах никакво желание да строя пясъчни кули заедно с тях.

Сигурен съм, че един ден Желанието ще напише прекрасен роман за Първородния грях и ще бъде отрупан с похвали, които аз ще си повтарям наум, че са незаслужени. Всъщност мисълта за неговата бъдеща слава ме доведе до такова отчаяние, че реших да нахълтам в някой публичен дом и веднага да изкупя моето съвсем не първородно чувство за грях. Но се оказа, че е много рано, пък и усетих, че мириша на пот, тъй като денят беше ужасно горещ. Ето защо се върнах в хотела да си взема един душ, да си сменя ризата и тогава намерих твоето писмо. Видях, че в бутилката е останало малко джин, и тъй като не знаех накъде ще ме отвее вятърът по-късно, реших да поостана до шест, когато публичните домове отварят, и да ти отговоря на писмото.

Въпросите, които ми поставяш, скъпа моя Клия, са същите, които си задавам и аз. Трябва да си ги доизясня, преди да се заема с последния том, където искам преди всичко да комбинирам, да разреша и хармонизирам напрегнатите отношения, създадени дотук. Искам да завърша с… утвърдителен тон — но не във философския, нито религиозния смисъл на думата. А утвърждение, което ще има мекотата на любовна прегръдка и безмълвието на влюбените. Трябва да внуша усещането, че светът, в който живеем, се основава на нещо много просто, което не бива да се преувеличава, нито да добива мащабите на космически закон — а е така обикновено като жест на нежност, като онази, да речем, съществувала още в първобитните отношения между животното и растението, между дъжда и почвата, семената и дърветата, човека и Бога. Това са отношения толкова крехки, че лесно могат да рухнат под напора на любознателния ум и conscience 47 47 Съвест, съзнание (фр.) — Б.пр. във френския смисъл на тази дума, която, разбира се, има своите права и свое поле за разгръщане. Предпочитам да мисля за собственото си творчество само като за люлка, в която философията ще може да се приспи с палец в устата. Какво ще кажеш за това? В края на краищата тя не е онова, от което най-много се нуждаем на този свят, а това, което описва неговите явления, ала в чист вид, без примеси. Помълчи за малко и ще усетиш, ще разбереш нежността, за която говоря, а не силата, нито славата; и със сигурност не Милосърдието, тази вулгарна измишльотина на еврейския ум, който може да си представи човека единствено като пълзящо под камшика същество. Не, защото нежността, която имам предвид, е напълно лишена от милосърдие! «Закон сама по себе си», както се казва. Освен това човек не бива да забравя, че при изговаряне истината се преполовява. И все пак в тази последна книга аз трябва да кажа, че за човека има място и надежда в границите на един прост закон; и аз като че ли виждам човечеството как постепенно приобщава към себе си необходимото познание единствено с помощта на своята наблюдателност, не разум, и един ден тя може да му помогне да живее според тази идея — истинският смисъл на «неограничената радост». А възможно ли е радостта да бъде друга? Това ново същество, което ние, хората на изкуството, сме се втурнали да ловим, няма толкова да «живее», колкото, като самото време, просто ще «минава». По дяволите, трудно ми е да обяснявам такива неща. Може би ключът към всичко е смехът, шегаджийството на Бога. В края на краищата именно сериозните са онези, които нарушават душевния мир със своите чудатости — като Жюстин. (Чакай, да си налея един джин.)