Лоренс Даррелл - Балтазар

Стояхме и чакахме, докато най-ненадейно и за мое най-голямо притеснение и отвращение той заговори за любовта си към мен, но с тон на човек, който говори на себе си. Сякаш забрави, че съм в стаята, нито веднъж не вдигна очи да ме погледне. Обзе ме онзи угнетителен ужас, който винаги ме връхлита, когато съм желана или обичана, без да мога да отговоря на чувствата. Не знам защо, но се срамувах, като гледах това грозно, зацапано със сълзи лице, може би защото не бях в състояние да усетя никакъв трепет на съчувствие в сърцето си. Той продължаваше да седи върху килима като огромна кафява жаба и да говори; като излязъл от пещера троглодит. Какво можех да направя? „Кога си ме виждал?“ — попитах го. Беше ме виждал само три пъти в целия си живот, въпреки че нощем често минавал под прозореца ми, за да зърне дали свети. Изругах наум. Колко нечестно. С какво бях заслужила тази гротескна страст.

Но ето че дойде и миг на отдих. Телефонът иззвъня и той потрепери подобно на булдог, като чу неподражаемия дрезгав глас на жената, която смяташе, че е убил. Според нея всичко беше наред, вече си тръгвали за вкъщи с Несим. У Червони обаче балът продължавал с нестихваща сила. Пожелах им „лека нощ“ и в същото време усетих как Наруз сграбчва чехлите ми и започва да ги целува от благодарност. „Благодаря ти. Благодаря ти“ — не спря да повтаря той.

„Хайде, стига! Стани! Време е да си вървиш у дома.“ Вече се чувствах ужасно изтощена. Посъветвах го да се връща право вкъщи и на никого да не разказва тази история. „Изглежда, всичко е плод на твоето въображение“ — казах аз, а той ме погледна с уморена, но лъчезарна усмивка на лицето.

Заслиза бавно и тежко по стълбите пред мен, личеше си, че още не може да се съвземе от преживяното, ала истерията го бе напуснала. Отворих външната врата и той отново се опита да изрази нечленоразделната си благодарност и привързаност. Сграбчи ръцете ми и ги обсипа със страстни, влажни, космати целувки. Пфу! Още ги усещам. А после, преди да изчезне в нощта, промълви тихо, усмихнато: „Клия, това е най-щастливият ден в моя живот, защото те видях, докоснах и влязох в малката ти стая.“

Клия отпи от чашата си, кимна замислено и с тъжна усмивка се загледа в празното пространство. След това сведе очи към загорелите си ръце и потрепери.

— Пфу! Тези целувки — измънка тя под носа си и несъзнателно взе да търка ръцете си, обърнати с дланите нагоре, в плюшените странични облегалки на стола, сякаш се мъчеше веднъж завинаги да изтрие въпросните целувки, да заличи спомена за тях.

В този миг оркестърът засвири песен на Пол Джоунс (може би същата, под звуците на която Арнаути бе срещнал Жюстин) и топлата, осветена галерия от лица се разлюля, раздвижи се, разстла се и центърът на мрака се изпъстри с розова плът, разноцветни материи и бижута. Огромната, неприветлива бална зала грейна и палмите се раздвоиха в потрепващия образ на огледалата; светлината се процеждаше през прозорците, устремена натам, където лунните лъчи я очакваха търпеливо в пустата градска градина и отвъд нея — на магистралата, и още по-нататък, където неспокойните води на пристанището се люшкаха с проблясващ, бездушен плисък.

— Хайде — обади се Клия, — не ми казвай, че не участваш в такива игри. Защо предпочиташ да стоиш настрана и да ни изучаваш?

Докато оглеждах прекрасните лица навред, които не спираха да се движат сред блясъка на бижута и коприни, аз си мислех за онези александрийци, за които разнообразието на преживяванията не означаваше нищо друго освен добавка към общия сбор от безкрайно познание, събирано под напора на светското отегчение. Всички се въртяхме в безкраен танц върху дансинга, жените следваха слепешката движението на звездите, на земята; а после внезапно, като след обявяване на война или излизане от утробата, настъпваше тишина, последвана от вик: „Поканете дамите.“ И светлините започваха да пулсират с багрите на целия спектър чак до лилавото, валсът се лееше. В отсрещния сумрачен край на залата зърнах за миг Несим и Жюстин, които танцуваха заедно, гледаха се в очите и се усмихваха. Красивата й ръка почиваше върху рамото му. На пръста й още се мъдреше онзи голям пръстен, взет от гроба на младия византиец. Животът е кратък, изкуството вечно.

Бащата на Клия танцуваше с нея — сковано и щастливо, като курдисана играчка; той целуна талантливата й ръка, която и Наруз бе обсипвал с противните си целувки през онази вече забравена вечер. Дъщерята е по-скъпа от съпругата.