Лоренс Даррелл - Балтазар

Не знаех какво да кажа. Той самият се опитваше да учлени нещо, но никакви думи не се получаваха. Сякаш в устата му се блъскаха едновременно най-малко две изречения, като патрони в дулото на пушка, и нито едно не искаше да даде път на другото. Залитна напред към мен и запелтечи нещо неразбираемо, а ръцете му, увиснали почти до коленете, придаваха на силуета му маймунски вид. Изграчи нещо насреща ми като крякаща жаба. Не се смей. Видът му беше страшен. После си пое шумно дъх, овладя мускулите на лицето си и се обади с тънък кукленски глас. „Дойдох да ти кажа, че те обичам, защото току-що убих Жюстин.“ За миг реших, че се шегува. „Какво?“ — на свой ред изпелтечих аз. Той повтори изреченото още по-тихо, почти шепнешком, ала механично, като дете, което повтаря заучения урок. „Дойдох да ти кажа, че те обичам, защото току-що убих Жюстин.“ После додаде с дълбок глас: „О, Клия, ако знаеше мъката ми.“ Изхълца и падна на колене в антрето, стисна края на пеньоара ми и остана с наведена глава, докато сълзите му се стичаха по носа.

Не знаех какво да правя. Бях едновременно ужасена и отвратена, въпреки това не можех да потисна съжалението си към него. От време на време изплакваше неутешимо, както плаче женска камила или може би като някоя скрибуцаща детска играчка. Никога преди или след това не съм чувала подобен звук. Треперенето му се предаде и на мен посредством края на пеньоара ми, който продължаваше да държи с два пръста. „Изправи се“ — казах му аз най-накрая. Той вдигна глава и изкряка дрезгаво: — „Кълна се, не исках да го сторя. Всичко стана за миг. Тя ми пусна ръка, Клия, налетя ми. Отвратително. Съпругата на собствения ми брат.“

Не знаех как да реагирам на това. Наистина ли бе сторил нещо на Жюстин? „Качи се горе — казах, като продължавах да стискам малкия си пистолет, защото тръпки ме побиваха от израза на лицето му. — Стани!“ Той се изправи послушно и ме последва по стълбите, но докато се изкачваше, често се подпираше на стената и си мърмореше нещо под носа, май името на Жюстин, макар че то звучеше повече като „Джъстис“.

„Влез, трябва да се обадя по телефона“ — казах му и той продължи след мен слепешката, после се спря до вратата и остана така известно време, докато очите му привикнат със светлината. Тогава видя портрета и възкликна: „Тази еврейска лисица изяде живота ми“, и няколко пъти удари по бедрата си със свити юмруци. После покри лицето си с ръце и си пое дълбоко въздух. Останахме така, втренчени един в друг, докато аз премислях какво мога да направя. Знаех, че всички са у Червони за бала. Реших да се обадя там, за да проверя доколко е верен неговият разказ.

Междувременно Наруз разтвори пръсти и ме погледна през тях. После рече: „Дойдох само да ти кажа, че те обичам, преди да се предам на брат си. — И разпери ръце в жест на пълна безпомощност: — Това е всичко.“

Колко отвратителна, колко нечестна е любовта! Ето, кой знае откога аз съм била обичана от същество — не бих казала дори себеподобно, — за чието съществуване не съм и предполагала. С всяко вдишване съм му причинявала страдание, без дори да подозирам. Как се бе случило всичко това? Не е зле и ти да се замислиш за този звяр и неговата порода. Чувствах се едновременно бясна, отвратена и огорчена. Като че му дължах извинение, въпреки че в същото време бях обидена от това натрапване на любов, която никога не съм търсила.

Наруз приличаше на човек със силна треска. Зъбите му тракаха и целият трепереше. Дадох му чаша коняк, която гаврътна на един дъх, след което му налях втора — по-голяма. Като изпи и нея, той бавно се отпусна и седна на килима, свивайки крака под себе си, както правят арабите. „Така е по-добре — прошепна, огледа стаята с тъжен поглед и добави: — Значи тук живееш ти. От години копнея да видя това място. Колко пъти съм се опитвал да си го представя.“ После се намръщи и среса косата си назад с пръсти.

Обадих се в къщата на Червони и попаднах на Несим. Разпитах го тактично, без нищо да издавам. Ала по всичко личеше, че нищо лошо не се е случило, макар да не виждаше Жюстин в момента. Била някъде на дансинга. Наруз изслуша всичко това с изцъклени, озадачени очи, сякаш не вярваше на ушите си. „Тя трябва да се срещне с останалите след десет минути. Изпий питието си и изчакай, докато се обади. Тогава ще можеш да се увериш, че е станала някаква грешка.“ Той затвори очи като при молитва.

Седнах на канапето срещу него и не знаех какво да кажа. „Какво по-точно се случи?“ — попитах го. Изведнъж очите му се присвиха и станаха малки, подозрителни. Той въздъхна, наведе глава и прокара пръст по шарките на килима. „Не е за твоите уши“ — прошепна с треперещи устни.