Лоренс Даррелл - Клия

Когато си мисля за тези абзаци на безпощадно прозрение — а те са много в тази странна книжка — обръщам глава към заспалата Клия и се заглеждам в профила й, за да… я погълна, цялата да я изпия с очи, без да разлея и капчица, да слея пулса си с нейния. „Колкото и да желаем близост, засега си оставаме на същото разстояние един от друг“, бе написал някъде Арнаути. Това обаче вече не важи за нас двамата. Или отново се лъжа, като виждам истината изкривена поради несъвършеното си зрение. Наистина не знам, но това повече не ме интересуваше; бях престанал да се ровя в ума си, защото се бях научил да я възприемам като глътка чиста изворна вода.

— Гледал си ме, докато спя?

— Да.

— Не е честно! И все пак какво си мислеше?

— Много неща.

— Не е честно да гледаш жена, когато не е будна и нащрек.

— Очите ти пак са сменили цвета си. От дима ли?

(Устни с избеляло от целувките червило. Бавно и неуверено бегла усмивка разчупи чертите на лицето й, а двете малки запетайки в края — като рогчетата на месечина — а-ха да се превърнат в трапчинки. Протегна се и пъхна ръце под главата, като приглади назад шлема си от руса коса, уловил блясъка на свещта. Навремето тя не владееше красотата си. Сега се бяха появили нови жестове, нови филизи бяха покарали — нежни, унесени и замечтани, ала все пак способни да изразят тази нова зрелост. Прозрачно ясна чувственост, която вече не се разкъсваше от колебания и въпроси. Предишната „глупава гъска“ се бе преобразила в красива жена, която правеше силно впечатление, защото с просто око се виждаше как тялото и умът й живеят в хармония. Как бе постигнала това?)

Аз:Онзи бележник със записки на Пърсуордън. Как стана така, че се озова у теб? Днес го взех в офиса си.

Тя:Лиза. Помолих я да ми даде нещо от него за спомен. Глупаво. Сякаш човек може да забрави този грубиян! Та той е навсякъде. Неговите записки изненадаха ли те?

Аз:Да. Изведнъж го усетих, сякаш цъфна до мен. Първото нещо, на което попаднах, бе описание на новия ми шеф. Казва се Маскелин. Изглежда навремето Пърсуордън е работил с него. Да ти го прочета ли?

Тя:Знам го.

(„Като при повечето мои съотечественици, и в неговата глава висеше голяма ръчно изработена табелка с надпис: ОБЕЗПОКОЯВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Някъде в недалечното минало са го навили да работи като кварцов часовник. Знаеше си рутинните задължения и ги вършеше безотказно като метроном. Нека лулата не ви смущава. Тя е там, за да му придава вид на безпристрастен и разсъдлив човек. Белият човек пуши, паф-паф, значи белият човек мисли, паф-паф. Всъщност белият човек е дълбоко, дълбоко заспал под символите на своята канцелария, лула, нос и прясно колосана кърпичка, която се подава от ръкава му.“)

Тя:Прочете ли го на Маскелин?

Аз:Не, разбира се.

Тя:В абзаца има обидни неща за всички нас; може би затова го харесах. Дори чувам гласа на грубиянина, докато ги изрича. Знаеш ли, скъпи, аз мисля, че съм единственият човек, който обичаше стария Пърсуордън приживе заради самия него. Защото го усетих на какви вълни работи. Пак ти казвам, обичах го такъв, какъвто си беше, защото той нямаше его. Разбира се, можеше да бъде отегчителен, неуправляем, жесток — както и всеки един от нас. Но самият той илюстрираше нещо, беше като човек, който е проумял нещо. И затова творчеството му ще го надживее и ще продължи да пръска светлина, така да се каже. Запали ми една цигара. Той успя да се изкатери доста нависоко по скалата на живота, там, откъдето вече започваш да гледаш само нагоре, към върха, защото сведеш ли глава, ще ти се завие свят и може да паднеш! Ти твърдиш, че и Жюстин била казала нещо подобно. Предполагам, че същото нещо съществува и у нея до известна степен, но подозирам, че нейното беше от благодарност към него, така както животното е благодарно на господаря си, който е извадил трънчето от лапата му. Той притежаваше женска интуиция, при това далеч по-изострена от нейната — а ти знаеш, че жените инстинктивно харесват мъж, у когото има повече женственост; там, казват си те, ще намеря онзи любовник, който ще може да се идентифицира с мен… и ще ме освободи от усещането, че съм просто жена, катализатор, каиш за точене, намазан с масло брус. Защото повечето жени нямат друг избор, освен да се примирят с ролята си на машини за удоволствие!

Аз:Защо се изсмя така неочаквано?

Тя:Спомних си как веднъж страхотно се изложих пред Пърсуордън. Май трябва да се срамувам от постъпката си. Ще видиш какво пише за мен в своя бележник. Нарича ме „сочна хановерска гъска“! Не мога да разбера какво ме бе прихванало освен това, че рисуването не ми вървеше. Бях като пресъхнала отвътре, акълът ми не можеше нищо да роди. Стоях пред платното и въобще не напредвах. Заболя ме главата и най-накрая реших, че причината се корени в проклетата ми девственост. Знаеш ли, ужасно е да си девствена — чувстваш се като ученичка, която се е провалила на матурата. Все копнееш някой да те освободи от това състояние, ала… в същото време не искаш да подариш неповторимото преживяване на кого да е, искаш да е някой, когото харесваш, защото иначе преживяването ще загуби смисъл за теб самата. И ето ме мен, стоя си девствена — ни напред, ни назад. И изведнъж с помощта на един от онези приливи на ентусиазъм, с които навремето се славех, и които служеха само да потвърдят глупостта ми в очите на ония, дето все още се съмняваха — какво, мислиш, направих? Реших най-сериозно да се самопредложа на единствения творец, на когото знаех, че мога да се доверя, и да го помоля да сложи край на тази моя агония. Мислех си, че Пърсуордън ще прояви разбиране към моето състояние, пък и няма да накърни чувствата ми. Сега ми е смешно, като се сетя как се наконтих с един много дебел вълнен костюм, обувки без ток и черни очила. Нали разбираш, трябваше да изглеждам плаха като ученичка и на ръба на отчаянието. Цяла вечност продължих да крача напред-назад в коридора пред стаята в хотела му, разкъсвах се от нерешителност и страх. Само черните очила се крепяха непоколебимо на носа ми. Той беше в стаята. Чувах го как свири с уста — нещо, което винаги правеше, когато рисуваше акварел; влудяващо свирукане без никаква мелодия! Най-накрая нахлух в стаята му като пожарникар в горяща сграда, стреснах го и на един дъх изговорих с треперещ глас: „Дошла съм с молба да ме дефлорираш, защото това ми пречи на работата.“ Казах го на френски, тъй като на английски щеше да прозвучи по-мръснишки. Той се сепна. Смесени чувства пробягаха по лицето му за миг. А после, когато избухнах в плач и се тръснах върху един стол, той отметна глава назад и взе да се тресе в гръмогласен смях. Смя се, докато сълзи потекоха от очите му, а аз седях с черните си очила и подсмърчах. Най-накрая, вече изтощен, той се просна върху леглото и се загледа в тавана. После стана, сложи ръце върху раменете ми, махна черните ми очила, целуна ме и ми ги сложи обратно. Шляпна се по бедрата и пак се изсмя. „Боже мой, Клия — каза ми, — кой ли не мечтае да те вкара в леглото си. Трябва да ти призная, че и аз неведнъж съм си мислил как… ама, скъпо ангелче, ти развали всичко. Така човек не може да ти се наслади, нито пък ти би могла да изпиташ някакво удоволствие. Прости ми, че се изсмях в лицето ти. Но ти успя да охладиш и най-похотливите ми помисли. Да ми се предлагаш по този начин, без да ме искаш, и така да уязвиш мъжката ми суета — ами че аз няма да съм в състояние да изпълня поръчката ти. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан от избора ти, задето си предпочела мен пред някой друг — ала моята суета е по-голяма от това! Молбата ти прилича на кофа с помия, която си изляла върху главата ми! Винаги ще ценя този твой комплимент и винаги ще съжалявам, че съм ти отказал, но… ако беше избрала друг начин да го направиш, с какво удоволствие бих изпълнил това задължение! Защо трябваше да ми показваш, че изобщо не те интересувам?“