Лоренс Даррелл - Клия

Аз:Да, ама с ченето си така и не се е примирил.

Тя:Знам. Здравето му е още разклатено, мъчат го пристъпи на истерия — нищо чудно, след всичко, което преживя. Но нещата се оправят и според мен връщане назад няма да има.

Аз:А какво ще кажеш за тази сестра на Пърсуордън?

Тя:Лиза! Мисля, че ще бъдеш възхитен от нея, въпреки че едва ли ще я харесаш. Тя е доста внушителна личност, дори малко страшна. У нея слепотата сякаш не е недъг, а по-скоро нещо, което използва, за да стои нащрек. Когато разговаря с някого, тя го слуша така внимателно, като че е на концерт, и човек веднага си дава сметка за тривиалните фрази, които произнася. Лиза не прилича на брат си и в същото време е много красива, макар и мъртвешки бледа. Движенията й са бързи и съвършено уверени, не като на другите слепи хора. Никога не съм я виждала да не улучи дръжката на врата, да се спъне в изтривалка или да спре насред непозната стая, сякаш не може да се ориентира. Всички онези малки грешки, които слепците правят обикновено, като например да говорят на стол, от който човекът вече е станал… липсват у нея. Понякога се чудиш дали наистина е сляпа. Тя пристигна тук, за да събере вещите му, както и материал за негова биография.

Аз:Балтазар ми намекна за някаква загадка.

Тя:Няма никакво съмнение, че Дейвид Маунтолив е безнадеждно влюбен в нея; а от това, което е споделил с Балтазар, става ясно, че историята е започнала в Лондон. Връзката им наистина е доста странна за един толкова ортодоксален човек, пък и няма съмнение, че е причина за мъчителни терзания и у двамата. Често си представям как в Лондон вали сняг, а те най-неочаквано се озовават лице в лице с Демона на комедията! Клетият Дейвид! Но защо говоря с този снизходителен тон? По-скоро трябва да река „блазе му на Дейвид“. Мога да ти разкажа съвсем малко, все недомлъвки, изпуснати в процеса на разговор. Най-неочаквано в едно странно, препускащо към покрайнините на Лондон такси тя обърнала лицето си към него и му казала, че го е чакала дълги години; че в мига, в който чула гласа му, вече знаела, че е онзи непознат и странен принц от предсказанието. Той никога нямало да я напусне. После поискала разрешение да се увери в истинността на собствените си думи и зашарила с ледените си пръсти по лицето му, след което въздъхнала и се отпуснала назад в студените възглавници на седалката. Да, това бил той! Сигурно е ужасно пръстите на сляпо момиче да опипват лицето ти черта по черта със сръчността на опитен скулптор. Дейвид каза, че го побили тръпки, че лицето му се обезкървило и зъбите му загракали. Изпъшкал и стиснал устни. Двамата останали така, хванати за ръка, разтреперени, а светналите от снега предградия прелитали навън покрай прозореца на таксито. Тя поставила пръста му точно върху онази линия на дланта си, която вещаела промяна в живота и неочакваната поява на бъдещ благодетел! Балтазар, също като теб, не вярва на подобни предсказания и затова винаги разказва историята с нескривана насмешка. Но засега магията действа, така че колкото и да си скептичен, трябва да признаеш, че има нещо вярно в това пророчество. И така: след смъртта на брат си тя пристигна тук и започна да се рови в неговите бумаги и ръкописи, да се среща с хора и да ги разпитва какво знаят за него.

Два пъти се срещна и с мен; никак не ми беше лесно, въпреки че й казах всичко, което се сетих. Мисля обаче, че главният въпрос, с който бе дошла, но не го зададе, бе дали някога съм била любовница на Пърсуордън. Все около него кръжеше, ала доста предпазливо. Мисля, не, сигурна съм, че ме е сметнала за лъжкиня, защото всичко, което имах да й разкажа, бе толкова незначително. Вероятно смътният ми и несвързан разказ й е подсказал, че крия нещо. В ателието си пазя гипсовата отливка от неговата смъртна маска, защото навремето аз показах на Балтазар как да я направи. Тя я притисна към гърдите си за миг, сякаш искаше да я накърми, чертите й се изкривиха от мъка, слепите й очи се уголемиха, уголемиха, докато обсебиха цялото й лице и го превърнаха в пълна с тайнственост пещера. Почувствах се ужасно притеснена и натъжена, ала това не ми попречи да видя, че от гипса стърчаха няколко косъмчета от мустаците му. И когато тя се опита да сложи маската върху собственото си лице, аз едва се сдържах да не уловя ръката й, за да не ги напипа. Каква нелепост! Но нейната реакция ме смути и стъписа. Въпросите й ме изнервиха. Имаше нещо скандално и неубедително в тези нейни разпити и може би затова се улових, че непрекъснато се оправдавам мислено пред Пърсуордън, задето не съм се представила по-добре; в крайна сметка човек трябва да може да каже нещо смислено за един велик човек, когото е оценил приживе. Защото аз не съм като бедния Амарил, който побеснял, когато видял смъртната маска на Пърсуордън в Националната портретна галерия в Лондон да лежи до тази на Кийтс и Блейк. Само това успял да направи — побеснял и едва се сдържал да не я прасне с ръка. Възмутил се пред експоната и му рекъл: „Копеле! Защо не ми каза, че в живота си съм познавал един велик човек? Чувствам се измамен, задето не съм ти отдал заслуженото, като дете, което е пропуснало да види преминаващия в карета кмет на Лондон, понеже хората забравили да му го посочат.“ Аз нямах това извинение, но какво можех да й кажа? Знаеш ли, струва ми се, че изпитвах притеснение, защото тя няма чувство за хумор; когато й споменах, че щом се сетя за Пърсуордън, винаги неволно се усмихвам, лицето й доби израз на сърдито недоумение. Сигурно двамата никога не са се веселили заедно, така си помислих. Истинската им прилика беше главно физическа и най-вече в зъбите и формата на устата. Когато е уморена, лицето й приема онова нахакано изражение, което при него предвещаваше поредното остроумие! Предполагам, че ще ти се наложи да се срещнеш с нея и да й разкажеш всичко, което си спомняш. Не е лесно да се изправиш пред тези две слепи очи и да се чудиш откъде да започнеш. Единствено Жюстин успя, поне засега, да избегне срещата с Лиза; предполагам, че е използвала разрива между Маунтолив и Несим, за да отбие атаката. А нищо чудно и Дейвид да е убедил Лиза, че подобен контакт може да го компрометира като официално лице. Не зная. Но съм сигурна, че не се е срещала с Жюстин. Може би ти ще трябва да й разкажеш по-подробно, защото написаното в бележките на Пърсуордън е несправедливо и повърхностно. Стигна ли до онова място в неговата тетрадка? Не? Ще стигнеш. И ще видиш, че там никой от нас не е пощаден. Що се отнася до някаква си дълбока мистерия, мисля, че Балтазар преувеличава. Според мен проблемът, който ги занимава, е отношението на Дейвид към нейната слепота. Всъщност това е, знам, защото съм го видяла със собствените си очи. С помощта на стария телескоп на Несим… да, същият! Навремето стоеше в Летния дворец, спомняш ли си? Когато египетските официални власти започнаха да изземват собствеността на Несим, цяла Александрия се загрижи за своя любимец. Ние всички купихме по нещо от разпродажбите, за да не попаднат любимите му вещи в чужди ръце, докато бурята отшуми. Семейство Червони закупи арабския жребец, Ганзо — колата, която впоследствие препродаде на Помбал, а Пиер Балб — телескопа. Тъй като нямаше къде да го държи, Маунтолив му разреши да го монтира на верандата в лятната резиденция и това се оказа идеалното място. Така човек можеше да огледа пристанището и половината град, а през лятото вечерните гости се забавляваха, като зяпаха през него звездите. Един следобед се отбих там, но ми съобщиха, че двамата са излезли на разходка, което, между другото, им беше редовен навик през зимата. Качваха се на колата, отиваха до Корниш, а при залива Стенли слизаха, тръгваха пеш и вървяха така около половин час, хванати под ръка. Тъй като разполагах с предостатъчно време, започнах да си играя с телескопа и небрежно го насочих към най-отдалечения край на залива. Беше ветровит ден и морето се беше разбушувало. Виждаха се и вдигнатите черни флагове, които предупреждаваха, че къпането е опасно. Имаше само няколко коли в тази част на града и почти никакви хора. Скоро зърнах колата на посолството, която зави и спря на крайбрежния булевард. Лиза и Дейвид слязоха от нея и тръгнаха към плажа. Учудих се, че се виждат толкова ясно; имах чувството, че ако протегна ръка, ще ги докосна. Спореха разпалено, а нейното лице изглеждаше изкривено от тъга и болка. Засилих увеличението на телескопа и с изумление установих, че по движението на устните им мога да разбера какво си говорят. Направо се стреснах, стори ми се малко страшно. Него не можех да го „чувам“, защото лицето му беше извърнато на една страна, но Лиза гледаше право в телескопа и наподобяваше уголемен образ върху филмов екран. Един буен порив на вятъра опъна косите й назад, оголи лицето й с незрящите очи и тя заприлича на внезапно оживяла гръцка статуя. Цялата обляна в сълзи, крещеше: „Не, един посланик не може да има за съпруга сляпа жена!“, после взе да върти главата си наляво-надясно, сякаш искаше да избяга от страшната истина — нещо, което, признавам, не ми беше минало през ума, преди думите й да отекнат в съзнанието ми. Дейвид я хвана за раменете и взе да й говори нещо много сериозно, но тя като че отказваше да се вслуша. После се извъртя, отскубна се от ръцете му и с пъргавината на елен прескочи парапета на плажа и се затича по пясъка към морето. Дейвид извика нещо след нея и остана за миг върху каменните стъпала с безпомощно размахани във въздуха ръце. Така ясно го виждах в този момент: изрядно ушития му костюм в меланж, цветето в бутониерата и старата кафява жилетка с тъмносивите копчета, която толкова си харесваше. Изглеждаше странно безпомощен и сърдит, а мустаците му се развяваха на вятъра. След миг на неувереност той също скочи върху пясъка и се спусна след нея. Тя обаче тичаше много бързо и изведнъж нагази във водата, намокри се, полата й потъмня, прилепна по бедрата й, което й подейства като спирачка. Замръзна на място, обзета от нерешителност, и тръгна назад, а той се втурна към нея, хвана я за раменете и я прегърна. Останаха така за миг — необикновена гледка — вълните се плискаха в краката им. После Дейвид я поведе към брега, лицето му имаше странен израз на благодарност и възбуда, сякаш случката му бе доставила удоволствие. Видях ги как стигнаха забързано до колата. Загриженият шофьор стоеше на пътя с шапка в ръка, очевидно доволен, че не са го накарали да се хвърли във водата и да играе ролята на спасител. Тогава си помислих: посланик със сляпа съпруга? Защо не? Ако Дейвид беше поне малко подлец, той можеше да си каже така: „Самата оригиналност на подобен брак по-скоро би помогнала, отколкото да попречи на моята дипломатическа кариера, защото ще замени почтителното възхищение, което получавам по силата на поста си, с превзето съчувствие!“ Но за да ти минават такива мисли през главата, би трябвало да си прекалено обсебен от мисълта за собствения си напредък.