Лоренс Даррелл - Клия

Направи ми впечатление обаче, че когато се върнаха в къщата — целите прогизнали, той беше странно превъзбуден. „Случи се малък инцидент“, подхвърли развеселено и се оттегли заедно с нея да се преоблекат. И разбира се, цяла вечер дума не обелиха за въпросното приключение. По-късно той ме попита дали бих се заела да направя портрет на Лиза и аз се съгласих. Не мога да ти кажа защо, но веднага ме загложди някакво лошо предчувствие. Нямаше как да откажа, ала започнах да отлагам — намирах всевъзможни извинения и ако можех, бих го забавила за неопределено време. Странно, защото тя би била превъзходен модел и нищо чудно след няколко сеанса двете да се опознаем по-добре, а това пък би уталожило притеснението ми, което винаги чувствам в нейно присъствие. Също така бих желала да нарисувам този портрет заради него, защото той винаги е бил добър приятел. Но ето… много съм любопитна да узная какво ще те разпитва за Пърсуордън. Както и какво ти имаш да кажеш за него.

Аз:Той толкова бързо се променяше, че още преди да си съставиш мнение за него, налагаше се вече да го преразгледаш. Чудя се дали човек има право да се произнася по този начин за фактически непознати хора.

Тя:Скъпи, мисля, че ти страдаш от мания за точност и непоносимост към частичното познание, което най-малкото е… как да кажа… несправедливо спрямо самото познание. Нима то може да бъде друго освен несъвършено? Не мисля, че действителността има някаква прилика с човешката истина или ако има, тя е колкото приликата на Ел Скоб с Якуб. Лично на мен ми стига поетическият символизъм, който тя ни предоставя, или формата на природата такава, каквато е. Може би именно това се мъчи да ни внуши Пърсуордън с невъздържаните си атаки срещу теб — стигна ли до онази част, която е озаглавил „Моите безмълвни разговори с колегата Магаре“?

Аз:Не още.

Тя:Недей да се обиждаш от думите му. Трябва да простиш на този грубиян и да ги отминеш с добродушен смях, защото в края на краищата той беше един от нас, един от нашето племе. Относителната големина на таланта няма значение. Както самият той казва: „Няма достатъчно вяра, милосърдие и нежност, за да дадеш на този свят един-единствен лъч надежда — ала докато този протяжен тъжен вик отеква над света: родилните мъки на твореца — не всичко е изгубено! Този тъжен писък на прераждането ни казва, че все още всичко виси на косъм, положението е критично. Повярвай ми, читателю, защото творецът си ти, всички ние — статуята, която трябва да се освободи от бездушния мрамор, в който е зазидана, и да заживее. Ала кога? Кога?“ А има и едно друго място, където казва: „Религията е просто изкуство, подправено до неузнаваемост“ — типично в негов стил. Именно това беше ябълката на раздора между него и Кабал на Балтазар. Пърсуордън бе преобърнал цялата им идея с краката нагоре.

Аз:За да отговаря на личните му цели.

Тя:Не. За да служи на целите на собственото му безсмъртие. В това няма нищо нечестно. Ако си роден в племето на творците, безсмислено е да се правиш на свещеник. По-скоро трябва да останеш верен на собствената си гледна точка и в същото време да осъзнаеш напълно нейната предубеденост. Има съвършенство в това да приспособиш себе си към собствените си възможности — на всички нива. Това предполага да се откажеш от стремежите, както и от илюзиите. Самата аз винаги съм се възхищавала от стария Скоби, защото, макар и посвоему, представляваше подходящ пример именно на това постижение. Според мен през целия си живот той играеше само себе си и никого другиго.

Аз:Да, тук си права. Днес си мислех за него. Някой в службата спомена името му, дори не си спомням в каква връзка. Клия, защо не се опиташ пак да изимитираш начина, по който говори? Толкова добре го правиш, страхотна си.

Тя:Но ти знаеш всичките му истории.

Аз:Глупости! Те нямат край.

Тя:Де да можех да имитирам израза на лицето му! Онази бухалска прокоба, движението на стъкленото му око! Добре, сега затвори очи и чуй историята за падението на Тоби, едно от многото негови падения. Готов ли си?

Аз:Да.

Тя:Разказа ми я по време на една вечеря, точно преди да замина за Сирия. Рече ми, че се е видял в пари и най-тържествено ме кани в „Лютеция“ на скариди и кианти. И започна да ми говори с тих поверителен глас: „Най-типичното нещо за Тоби беше неговата съвършена безочливост, която е плод на добро образование! Ти сигурно знаеш, че баща му беше член на парламента. Не? Странно, мислех, че съм ти споменавал между другото. Да, той беше много важна клечка — по високите етажи на властта. Но Тоби никога не се фукаше с него. Всъщност — и това издава човека — беше ме помолил да не казвам на никого за баща му, най-малко пък на моряците. Не искаше да се ползва с покровителство, така твърдеше. Не искаше хората да му се подмазват, да угодничат пред него, само защото баща му е депутат. Искаше да мине през живота си инкогнито, както се изразяваше, и да направи сам кариерата си с усилен труд. Нещо повече, той беше във вечни разпри с началството от горната палуба. Мисля, че това се дължеше най-вече на религиозните му убеждения. Клетият Тоби, все го теглеше към свещеническия сан. Беше блестящ. Единственото нещо, което искаше, бе да стане свещеник. Но така или иначе, не пожелаха да го ръкоположат. Казаха, че пиел прекалено много. Да, пиеше, ама защото призванието му бе така силно, че го избиваше на крайности. Посветят ли го веднъж в духовен сан, отвръщаше им той, всичко ще се оправи. Спира пиенето от раз. Казвал ми го е нееднократно, докато плавахме за Йокохама. Когато беше пиян, много държеше да отслужва литургия в трюм номер едно. Естествено, другите се оплакваха непрекъснато и като стигнахме Гоа, капитанът доведе на борда един свещеник, за да го вразуми. Но и това не помогна. «Скърви — викаше ми той, — Скърви, мъченик ще си умра, мъченик на собственото си призвание, така да знаеш.» Нищо не можеше да се сравнява с неговата непоколебимост. Тоби я имаше в изобилие. И аз въобще не се изненадах, когато един ден, след много години, ми се появи тук на брега, вече ръкоположен в духовен сан. Как беше съумял да се вмъкне в лоното на църквата, така и не стана ясно. Един от моряците на неговия кораб разправяше, че в Хонконг успял да се добере до някакъв недотам праведен китайски католически свещеник и го придумал тайно да го ръкоположи. След като бумагите били подписани и подпечатани, вече нищо не можело да се направи и църквата трябвало да го търпи такъв, какъвто е. И тогава за ужас на всички Тоби се развихрил: отслужвал литургии където свърне и раздавал цигарени хартийки с образа на светци. На всички в кораба им писнало, платили му и го изгонили. Преди това обаче му лепнали едно скалъпено обвинение: че са го видели на сушата да се разхожда с дамска чанта! Тоби отрекъл категорично и ги обвинил, че нищо не разбират от религия, защото това, дето носел, било филон или нещо подобно, което те погрешка взели за дамска чанта. Така или иначе, след тази случка си намери място в един пътнически кораб, който превозваше богомолци. Каза ми, че най-накрая желанието му се е сбъднало. Литургии от сутрин до вечер на главната палуба и никой не ти пречи да проповядваш Божието слово. С нарастващо безпокойство обаче забелязах, че пие повече от преди. А и смехът му бе станал грачещ и отривист. Това вече не беше старият Тоби. Затова и не се изненадах, когато чух, че отново е загазил. Този път го бяха заподозрели в нетрезвеност по време на служба и отправяне на неласкави реплики по адрес на задницата на главния свещеник. Тогава обаче той използвал ненадминатия си ум, защото като се стигнало до съд, успял да се защити блестящо. Не знам как ги правят тези неща в църквата, но, изглежда, корабът с богомолци е бил пълен със свещеници и те набързо свикали военнополеви съд в голямата зала. Ала Тоби се оказал по-бърз от тях и ги засипал с безочливите си отговори. Само човек от сой може да бъде така устат. В защитната си реч той им казал, че ако някой го е чул да хърка по време на служба, то това не било от нетрезвеност, а от астмата; и второ — никога не бил споменавал нищо за задница. Но виж, бил говорил за свещеническата надница! Не е ли страхотно? Страхотно ги е закопал, пустият му Тоби, въпреки че това си беше в стила му. Аз не помня да е останал длъжник на някого. Свещениците били така изумени, че го пуснали да си върви само с едно предупреждение и да повтори хиляда пъти Аве Мария за наказание. За Тоби обаче това не представляваше никакъв проблем, защото се беше снабдил отнякъде с джобен китайски молитвеник 26 26 Въртяща се цилиндрична кутия, на която са написани молитвите на тибетските будисти. — Б.пр. , който Бъджи му беше преправил с текста на Аве Мария. Беше просто приспособление, остроумно пригодено към модерните времена, така да се каже. Едно завъртане — една молитва или петдесет зърна от броеницата. Ужасно улеснява този процес, рече ми Тоби; така човек може да се моли, без дори да мисли. След време обаче някой го беше изпортил и устройството му беше конфискувано. Още едно предупреждение към клетия Тоби. Но вече нищо не го засягаше, отмяташе глава назад и надаваше презрителен смях. Беше тръгнал по наклонената плоскост и спиране нямаше. Беше добил страхотно самочувствие. Не можех да не забележа колко се е променил, защото той се отбиваше тук всяка седмица, докато превозваха тези глупави богомолци. Мисля, че бяха италианци, тръгнали да обикалят светите места. Кръстосваха напред-назад и Тоби с тях. Но той се беше променил. Непрекъснато се забъркваше в някакви неприятности, не знаеше задръжки. Беше съвсем превъртял и на всичкото отгоре изглеждаше ужасно нафукан. Веднъж се отби при мен в пълна кардиналска премяна, с червена барета на главата и с нещо като абажур в едната си ръка. «Брей! — възкликнах аз. — Страхотно си се издокарал, Тоби!» Скоро след това беше строго смъмрен, задето се облича с дрехи на по-висши духовни санове, и тогава ми стана ясно, че пълният му провал е въпрос само на време. Като стар приятел, сторих каквото можах, поговорих му, но той се направи, че не разбира за какво намеквам. Дори се опитах да го върна към бирата, ала нищо не излезе и от това. Тоби вече не признаваше нищо друго освен огнена вода. Веднъж дори ми се наложи да го кача на кораба с помощта на полицията. От главата до петите се беше наконтил с прелатски одежди. Било нещо като парола. Взе да анатемосва града от палубата, като сърдито ръкомахаше. За последен път го видях, когато отгоре му се нахвърлиха неколцина истински свещеници, за да го озаптят. Бяха почервенели от яд почти колкото и взетите му назаем алени мантии. Боже, как се държаха тези италианци! И тогава се случи най-лошото. Спипаха го, че пие от светеното вино. От онова, дето е затворено с папски печат, нали знаеш? Купува се от църковния магазин «Корнфорд» на улица «Бонд» — готово за употреба, осветено и запечатано. Тоби обаче счупил печата . И това го довърши. Не знам дали са го отлъчили от църквата или какво, ала името му беше заличено от всички регистри по надлежния ред. Когато отново го видях, се бе превърнал в сянка на онова, което беше. Облечен като обикновен моряк. Продължаваше да пие много, но по друг начин, както сам се изрази. «Скърви — рече ми тогава, — сега пия, за да изкупя греховете си. Пия за наказание, не за удоволствие.» Тази трагедия го беше превърнала в тъжен и неспокоен човек. Говореше нещо за Япония, канеше се да отиде в някой тамошен религиозен орден. Онова, което го спираше обаче, бе, че трябвало да си обръсне главата, а той не можеше да понесе и мисълта за раздяла с косата си, която беше дълга и приятелите му с основание се възхищаваха от нея. «Не! — отсече, след като обсъдихме идеята. — Не, старче, след всичко преживяно не мога да си позволя да ходя плешив като яйце. Все едно да ходя без покрив, и то на моята възраст. Освен това веднъж, като хлапе, хванах тения и тогава, докато боледувах, кичестата ми корона окапа. Не можеш да си представиш колко време мина, докато отново ми поникне. Толкова много, та в един момент се отчаях и реших, че никога повече няма да разцъфне. В никакъв случай не мога да се разделя с нея. За нищо на света!» Разбирах го, но не виждах изход от положението. Докрай щеше да си остане старият инат Тоби, който цял живот плува срещу течението. И забележи, това беше запазената марка на неговата оригиналност. Известно време преживяваше, изнудвайки някои от старите си познайници свещениците, които беше изповядвал навремето, дори на два пъти успя да си издейства безплатна ваканция в Италия. Но после го сполетяха нови неволи, замина за Далечния изток и там работеше в моряшки общежития, когато се случеше да остане на сушата. Тогава беше разправял наляво и надясно, че ще натрупа състояние от контрабанда с диаманти. Сега вече почти не го виждам, може би веднъж на три години, пък и той изобщо не пише; но никога няма да забравя стария Тоби. Въпреки всички тези дребни зулуми за мен той ще си остане истински джентълмен, а когато баща му умре, очаква да наследи няколкостотин на година. И тогава ние двамата и Бъджи ще се съберем в Хоршам и ще поставим производството на клечащи клозети на здрава икономическа основа. Старият Бъджи няма да се оправи с книгите и счетоводството. Това ще правя аз, защото имам опит от полицията. Така каза Тоби. Къде ли е сега?“