Лоренс Даррелл - Клия

— Усещаш ли? Спря да бие.

Стояхме така като две прехласнали се една в друга фигури от отдавна забравена картина, които с нега вкусваха щастието, полагащо се на ония, дето са готови да се наслаждават един на друг без задръжки, без да се самоизмъчват, без предварително обмислените костюми на егоизма — изобретените от човека ограничения в любовта. Отведнъж черната нощ отвън стана още по-черна, набъбна в призрачен оток от звуци — подобно дивашкото пърхане на крилете на някаква праисторическа птица, погълна цялата стая, свещите, силуетите. Клия изтръпна при първия ужасен вой на сирените, ала не помръдна; целият град край нас се раздвижи като мравуняк. Улиците, допреди миг глухи и пусти, отекнаха със звука от забързани стъпки — хората тичаха към противовъздушните скривалища като подгонени от вятъра сухи есенни листа. Още сънени късчета разговор, писъци и смях се надигнаха чак до смълчания прозорец на малката стая. Улицата се изпълни като пресъхнало речно корито от прииждащите пролетни порои.

— Клия, да вървим в скривалището.

Ала тя само се притисна още по-силно към мен, поклати глава, сякаш упоена от съновидения или, може би, от взрива целувки, които се пръскаха като мехурчета кислород в кръвта на пациент. Разтърсих я леко, а тя прошепна:

— Аз съм твърде претенциозна, за да умра, притисната от чужди човешки тела — като в леговище на плъхове. Не е ли по-добре да си легнем и да загърбим грубата дебелащина на света?

Самото ни любене се превърна в предизвикателство към вихрушката навън, която тряскаше и гърмеше, сякаш буря от оръдейни залпове и сирени. Бледото небе над града лумна, обагри се във великолепието на огненото зарево. А неутолимите ни целувки се заредиха с онази пламенна страст, която само съзнанието за витаеща наоколо смърт може да запали. Нямаше да е зле да умрем точно тогава, когато любовта и смъртта сплетоха ръце. Това бе израз и на нейната гордост — да заспи, положила глава в свивката на ръката ми, като дива птичка, изтощена от безпомощно пърхане, напук на целия свят, сякаш това е най-обикновена спокойна лятна нощ. Докато лежах буден до нея, заслушан в пъкления грохот на оръдията, загледан в светлините, които се стрелкаха хаотично и току пронизваха мрака зад спуснатите кепенци, си спомних как веднъж в недалечното минало ми бе изредила ограниченията, за които само любовта ни отваря очите, като подхвърли, че капацитетът й е ограничен до мизерни дажби за всяка душа, после добави: „Твоята любов към Мелиса, същата твоя любов, искаше да се осъществи чрез Жюстин.“ Трябваше ли, продължавайки мисълта й, да заключа, че същото важи и за Клия? Не ми се искаше да мисля така — защото тези истински и спонтанни прегръдки бяха девствени като самото въображение, а не някакви нескопосни подражания на предишни действия. Те представляваха импровизации на самото сърце, или поне така си казвах, докато лежах и се мъчех да уловя отново елементи от чувствата, с които навремето бях обградил тези други лица. Да, импровизации върху самата действителност, при това изчистени от пълните с горчивина подбуди на волята. Бяхме отплували в тези спокойни води без предумисъл, с вдигнати, опънати докрай платна; и за пръв път се почувствах добре, на мястото си, унесен в дрямка, докато отпуснатото й тяло лежеше до мен. Нито тътенът на канонадата отвън, нито градушката от отломъци, която посипваше улиците, можеше да наруши тихото мечтателно спокойствие, в което и двамата бяхме изпаднали. А когато се събудихме, отново всичко бе потънало в тишина, тя запали една свещ и останахме да лежим под трепетливата й светлина, загледани един в друг, разговаряйки шепнешком.

— Първия път винаги се представям зле, защо ли?

— И аз съм така.

— Притесняваш ли се от мен?

— Не. Нито от себе си.

— Мислил ли си някога, че това ще се случи?

— Май и двамата сме си го мислили. Иначе нямаше да се случи.

— Шт, тихо! Слушай!

Навън се лееше порой, плющеше като мокри чаршафи на вятър, както често се случва в Александрия преди зазоряване. Разхлади въздуха, изми лепкавите корави листа на палмите в Градската градина, изми и железните оградки покрай банките и тротоарите. В арабския квартал улиците от утъпкана земя миришеха на прясно изкопан гроб. Търговците на цветя бяха извадили стоката си навън да се поосвежи. Спомних си обичайния им вик: „Карамфили, сладки като момински дъх!“ Откъм пристанището се носеше миризмата на катран, риба и осолени мрежи, проснати по глухите улици чак до валмата от безмирисен въздух, които прииждаха откъм пустинята и малко по-късно, заедно с първите слънчеви лъчи, щяха да нахлуят в града от изток и да изсушат влажните фасади. Някъде в далечината, за кратко, монотонното съскане на дъжда бе пронизано от сънливите протяжни струни на мандолина, които набързо изписаха върху него една малка, тъжна и умислена мелодия. Страхувах се от нахлуването на някоя мисъл или идея, която можеше да се прокрадне сред тези мигове на усмихнато щастие, да се настани удобно и бързо да ги превърне в оръдия на тъгата. Замислих се над дългия път, който бяхме извървели, започвайки точно от това легло, откакто за последен път се бяхме срещнали в него; прекосихме толкова много преживявания и страни, за да се върнем отново в изходна позиция, отново уловени от гравитационното поле на града. Завихряше се нов цикъл и този път с обещанието за споделена любов — но къде щеше да ни отведе тя? Сетих се за Арнаути и неговите думи относно друга жена в друг контекст: „Казваш си, че държиш жена в обятията си, но като се вгледаш в заспалото й лице, виждаш като на длан цялата еволюция — безпогрешното развитие на клетките, които се прегрупират и заемат позиции така, че да очертаят любимия, вечно загадъчен профил — повтарящо се до безкрайност натрупване по мекия релеф на човешкия нос, хрущялната извивка на ушната мида — заимствана от морската раковина, веждите — прекопирани от рисунъка на дивата папрат, устните — двучерупково мекотело, лениво и отпуснато, ала навеки свързано. Целият този процес, докато се стигне до нея — едно име, дето пронизва сърцето ти и те дарява с дивото мечтание за вечност, която времето не одобрява и ти го напомня с всеки поет дъх. А ако човешката личност е една илюзия? И ако както твърди биологията, всяка клетка в нашето тяло се сменя на всеки седем години от друга? Значи в най-добрия случай аз държа в обятията си фонтан от плът, който е в постоянно движение, а в ума си — цветна дъга от прах.“