Лоренс Даррелл - Клия

И тогава светецът реши да удължи празнуването на собствения си рожден ден, като си облече пижамата и започна песенен концерт под наслов „Потпури от неувяхващи мелодии“, включващи и една кратка песничка, която изпълняваше само при специални случаи. Казваше се „Жестокият жесток шкипер“ и имаше следния припев:

След като изтощи до крайност краката си с танци и гласа с песни, останаха му само една-две кратки гатанки, които произнесе с обърнат към тавана поглед и със сключени на тила ръце.

— Къде вечеря палачът на крал Чарлс и какво си поръчва?

— Не знам.

— Предаваш ли се?

— Предавам се.

— Ами пържола в „Главата на краля“. Шумно клопане и хихикане!

— Кога един фермер управлява имението си вещо?

— Не знам.

— Предаваш ли се?

— Предавам се.

— Когато му е завещано.

Ала времето напредна, гласът му отпадна, очите му се притвориха, кискането му изтъня и съвсем премалял, той потъна в обятията на съня. Най-сетне светецът захърка с отворена уста в деня на свети Георги.

Тръгнахме да се връщаме, хванати за ръка, минахме под забулената в сенки арка, като продължавахме да се смеем със съчувствието, което старецът заслужаваше — смях, който в известен смисъл позлати отново иконата, която той представляваше, и разпали пламъка на свещите около гробницата на светеца. Стъпките ни отекваха тихо по утъпканата земя на улицата. Заради затъмнението електричеството на част от квартала бе прекъснато — там, където навремето всичко бе обляно в ярка светлина, сега унило мъждукаха газени лампи. Сякаш крачехме в тъмна гора с прелитащи край нас светулки. В мрака гласовете, движенията и дори заобикалящите ни постройки изглеждаха още по-мистериозни. В края на улицата, където ни чакаше раздрънканият кабриолет, усетихме хладния полъх на нощното море, който постепенно проникваше в града, за да разпръсне тежката бездиханна влага откъм езерото. Качихме се в кабриолета и нощта ни прихлупи като с жилав лист от смокиня.

— Време е да те нахраня, Клия, да отпразнуваме новия ти смях!

— О, не. Още не съм свършила. Има още една жива картина, която трябва да видиш. Тя е съвсем различна. Знаеш ли, Дарли, желанието ми беше наново да ти представя града, да го пресъздам пред очите ти, за да влезеш в този гоблен откъм друг ъгъл и да се почувстваш като у дома си — въпреки че „дом“ е последното нещо, което може да се каже за този град от изгнаници, нали? Както и да е… — Тя се наведе напред (усетих дъха й върху бузата си) и каза на кочияша: — Заведи ни в „Оберж Бльо“!

— Нови загадки.

— Не. Тази нощ непорочната Семира ще се появи за пръв път в обществото. И за мен това е нещо като вернисаж — нали знаеш, че двамата с Амарил сме автори на прекрасния й нос? Това беше едно изключително преживяване, което продължи месеци наред; самата тя се показа като необикновено търпелива и храбра жена, която издържа бремето на всички бинтове и присаждания. Сега всичко е готово. Вчера се ожениха. Тази вечер цяла Александрия ще бъде там да я види. Ние не бива да отсъстваме, нали? Ще присъстваш на нещо, което е голяма рядкост в този град, и тъй като ти си негов усърден ученик, със сигурност ще успееш да го оцениш. Ще видиш самото олицетворение на романтичната любов с главни букви. Моят дял в това дело е голям, затова позволи ми да не скромнича; отчасти изиграх ролята на гувернантка, компаньонка, бавачка, художничка — и всичко това само заради Амарил. Виждаш ли, Семира не е много умна и аз трябваше да прекарвам с нея дълги часове, за да я подготвя за срещата й със света. Включително да й опресня четенето и писането. С една дума, помъчих се да я поограмотя. Странно, че Амарил не обръща внимание на тази огромна пропаст между двамата, що се отнася до образованието, не гледа на нея като на пречка. Дори повече я обича именно заради това. Един ден ми каза: „Знам, че е доста глупава. Тъкмо това я прави така прелестна.“

Непорочният цвят на романтичната логика, нали? Той прояви невероятна изобретателност, докато се занимаваше с нейната рехабилитация. Ако питаш мен, пое голям риск, като реши да се прави на Пигмалион, но лично аз чак сега започвам да разбирам силата на този образ. Знаеш ли например, че той дори й измисли професия — нещо, с което да се занимава. И това вече му прави чест. Тя, разбира се, е твърде глупава, за да се захване с нещо сериозно, което изисква ум и усърдие, затова с моя помощ той я научи да поправя кукли. Направи я хирург на кукли. И неговият сватбен подарък за нея представлява миниатюрен хирургически кабинет за кукли, чиято популярност в града расте с всеки изминал ден, макар че официалното му откриване ще стане едва след медения им месец. И Семира се отдаде на тази нова работа с цялото си сърце. Месеци наред заедно с нея разваляхме и поправяхме кукли, за да се подготви добре. Едва ли има студент по медицина, който да е учил по-усилено от нея. „Това е единственият начин — казва Амарил — да задържиш истински глупавата жена, която обожаваш. Дай й да се занимава с нещо собствено.“