Лоренс Даррелл - Клия

Заклатушкахме се по широките извивки на Корниш и отново навлязохме в осветената част на града, където тъжните улични лампи взеха една по една да надничат в кабриолета, за да ни видят как седим и разговаряме; изведнъж ми се стори, че минало и настояще отново се сляха в едно, без да ги дели межда, и че всичките ми спомени и впечатления са се вплели в канавата на завършено платно, метафората за което винаги е бил блестящият град на обезнаследените — градът, който се опитваше да разтвори лепкавите прозрачни криле на новороденото водно конче, за да полети в нощта. Романтична любов! Пърсуордън я наричаше „демонът на комедията“.

В „Оберж Бльо“ нищо не се беше променило. Дори мебелировката бе онази, която помнех отпреди, и тук (като лица в сън) александрийци се бяха настанили край отрупаните с цветя маси, а блусът, който оркестърът свиреше, само подчертаваше сладостното им безделие. Отвсякъде се чуваха поздравите им за „добре дошли“ и тези подвиквания ми припомниха отколешното благородство на стария град. Атена Траша със сребърните обици-шурци, провлеченият, монотонен глас на Пиер Балб, който взимаше опиум, защото с него „кокалите ми ликуват“, внушителното семейство Червони и безразсъдните, ловки момичета Мартиненго — всички бяха там. Всички, с изключение на Несим и Жюстин. Дори добрият Помбал беше дошъл в официален вечерен костюм, така твърдо колосан и изгладен, че му придаваше вид на надгробен барелеф. С него беше и все още непознатата за мен Фоска — мека и мургава. Седяха един до друг с допрени кокалчета на ръцете като във вцепенена страст. Помбал приличаше на глътнал бастун, изправен и напрегнат като подплашен заек, втренчил очи в нейните — очите на красива млада матрона. Изглеждаше нелепо. („Тя го нарича Жорж-Гастон, което, неизвестно защо, му доставя голямо удоволствие“, прошепна ми Клия.)

Бавно пристъпяхме от компания към компания, поздравявахме старите си приятели, както често бяхме правили в миналото, докато накрая стигнахме до малка маса в нишата с червена целулоидна табелка „Запазено“, резервирана на името на Клия, където за мое най-голямо удивление сякаш от нищото се материализира келнерът Золтан и сърдечно ми стисна ръката. Сега той беше бляскавият главен келнер в пълно бойно снаряжение, с коса, подстригана като канадска ливада. Изглежда бе посветен в церемонията, защото прошепна в ухото на Клия, че всичко се пази в пълна тайна, и дори стигна дотам, че й намигна:

— Анселм стои отвън на пост. Щом зърне колата на доктор Амарил, ще ни даде сигнал. Тогава оркестърът ще засвири — мадам Траша заръча „Синият Дунав“. — И той плесна с ръце като жаба.

— О, какъв добър избор от страна на Атена. Браво! — възхити се Клия.

Това наистина беше мил жест към Амарил, който се славеше като най-добрия танцьор на виенски валс в цяла Александрия, и въпреки че не беше суетен човек, винаги приемаше с необяснимо удоволствие похвалите за тази своя необикновена дарба. Те винаги го радваха.

Не се наложи да чакаме дълго; нетърпението и нервното напрежение още не ни бяха обзели, когато оркестърът, който до този момент тихо подрънкваше, с едно ухо наострено, така да се каже, за звука на пристигаща кола, отведнъж спря. Анселм се появи в единия край на фоайето и размаха салфетка. Идваха! Откъм музикантите звънна дълго трепетливо арпеджо, с каквото обикновено започва циганска песен, и после, когато красивата фигура на Семира се появи сред палмите, те елегантно и много тържествено подеха валсовата стъпка на „Синият Дунав“. Трогнах се от начина, по който стеснителната Семира се поколеба на прага на препълнената бална зала; въпреки цялото великолепие на сватбената й рокля вперените в нея очи я изплашиха и тя изгуби самообладание. Поколеба се, измъчвана от нерешителност, която напомняше за платноходка с отвързан фалин, намръщено затаила дъх насред вълните с отпуснат кливер, сякаш спряла да размисли, преди да се обърне с шумна въздишка и да улови вятъра странично. Но в този миг на очарователно колебание Амарил се изправи зад нея и я хвана под ръка. Самият той според мен бе съвсем пребледнял и изнервен въпреки обичайната небрежност в облеклото си. Уловен така, в миг на паника, наистина изглеждаше невероятно млад. Точно тогава, сякаш валсът стигна до слуха му с известно закъснение, той се наклони към нея и смотолеви нещо с разтреперени устни, като в същото време тържествено я поведе между масите към дансинга, където с бавни и съвършено отмерени движения те затанцуваха. Още при първото завъртане в стъпките на валса като че и в двамата се вля самоувереност — просто видимо се усети. Успокоиха се, замръзнаха на място като дървесни листица, после Семира затвори очи, а Амарил покри лицето си със своята обичайна нахакана усмивка. Меки аплодисменти се надигнаха и заляха залата, прихлупиха ги отвсякъде. Дори келнерите се разчувстваха, а добрият Золтан заопипва джобовете и извади носна кърпа, понеже Амарил беше обичан от всички човек. И Клия изглеждаше трогната.