Лоренс Даррелл - Клия

— О, бързо, трябва да изпием по нещо — рече тя, — защото огромна бучка е заседнала в гърлото ми, а ако се разплача, ще си разваля грима.

Батареите от шампанско загърмяха от всички ъгли на залата, дансингът се изпълни с валсуващи двойки и светлините промениха цвета си. Ту сини, ту червени, ту зелени. Погледнах усмихнатото лице на Клия над чашата шампанско; то ме съзерцаваше с израз на подигравателно задоволство.

— Нали няма да се сърдиш, ако тази вечер се понапия, за да отпразнувам нейния успешно измайсторен нос? Мисля, че вече можем да пием за щастливото им бъдеще без опасения, защото те никога повече няма да се разделят; пияни са от онази рицарска любов, за която човек би могъл да прочете само в Артуровите легенди — рицарят и дамата, която е спасил. А много скоро ще се появят и деца, които ще имат сътворения от мен красив нос.

— О, недей да бъдеш толкова сигурна.

— Остави ме да си помечтая.

— Хайде да потанцуваме.

Присъединихме се към тълпата танцуващи двойки в големия кръг на дансинга, облян от въртящи се, отразени като в призма светлини. Музиката на барабаните усилваше пулса ни, докато следвахме бавния и тържествен ритъм на мелодията — като венци от цветни водорасли, които се полюшкват под водата в някоя лагуна, ведно с останалите и един с друг.

Не стояхме до късно. Навън ни полъхна студеният влажен въздух и тя потрепери, олюля се и улови ръката ми, за да не падне.

— Какво ти е?

— Изведнъж се почувствах, сякаш ще припадна. Но вече ми мина.

Отново се озовахме в града, на притихналия крайбрежен булевард, упоени от монотонния тропот на конски копита по макадамовата настилка и от заглъхващата музика, която идваше откъм балната зала и отлиташе към звездите. Платихме на кочияша и го освободихме при хотел „Сесил“, след което тръгнахме пеш по глухите лъкатушещи улички към нейния апартамент. Вървяхме под ръка, заслушани в звука на бавните си отекващи стъпки, усилен сякаш от самата тишина. На витрината в една книжарница зърнахме няколко романа, единият от които беше на Пърсуордън. Спряхме за миг, колкото да надникнем в тъмния магазин, после продължихме към апартамента с предишния си муден ход.

— Ще се качиш ли за малко? — попита тя.

И тук цареше празнична атмосфера; навсякъде цветя, а върху малката маса — кофичка с бутилка шампанско.

— Не бях сигурна, че ще останем да вечеряме в „Оберж Бльо“, и за всеки случай приготвих вечеря — рече Клия и потопи пръсти в ледената вода; въздъхна с облекчение. — Поне ще можем да изпием по чаша шампанско.

Тук нищо не можеше да обърка или заблуди спомените ми, защото всичко си беше, както го помнех; бях се върнал в тази скъпа на сърцето ми стая, както човек се вглежда в любима картина и потъва в нея. Всичко си беше на мястото — препълнените лавици с книги, тежките стативи, малкото пиано, тенис ракетите и шпагите за фехтовка в ъгъла; върху отрупаното с писма, скици и сметки писалище стоеше свещник, който тя побърза да запали. На стената бяха облегнати няколко платна. Обърнах едно-две и ги заразглеждах с любопитство.

— Боже, Клия! Ти си се отдала на абстрактна живопис.

— Знам. Балтазар ги ненавижда, направо не може да ги гледа. Предполагам, че е само поредната фаза в художническия ми живот, и затова не гледам на нея като на безвъзвратна и окончателна. Това е само един по-различен начин, по който мобилизираш усещането си за цвят. Не ти харесват, нали?

— Не бих казал. Дори смятам, че са по-силни от предишните ти картини.

— Хм. Това е светлината на свещите, която им придава несъществуваща светлосянка.

— Може би.

— Ела, седни. Налях ти.

Сякаш по взаимно съгласие седнахме един срещу друг върху килима, също както едно време, с кръстосани крака, като „арменски шивачи“, както тя обичаше да казва. Вдигнахме чаши на розовата светлина от алените свещи, която не потрепваше в застиналия въздух на стаята, ала призрачните й отблясъци подчертаваха усмихнатите устни и изящните черти в откритото лице на Клия. И пак тук, на същото паметно място върху протрития килим се бяхме прегръщали — как да кажа? — с притихнало безмълвие, сякаш чашата на езика бе преляла неусетно в красноречиви целувки, които изтласкваха думите назад и идваха като сладостната награда на самия покой, в който мисълта и жестът се усъвършенстват. Бяха като пухкави облачета, пречистени от неопитната невинност, от познатата болка на нежеланието. Изведнъж осъзнах, че стъпките ми ме бяха върнали отново до онази заключена врата, която навремето отказа да се отвори за мен. Тогава, беше много отдавна, спомних си аз, бяхме прекарали тук една безсънна нощ, притиснати един към друг. Бях се върнал до онзи миг във времето, до онзи праг, зад който потрепваше сянката на Клия, усмихната и безотговорна като цвете, след едно дълго, сухо и безплодно отклонение в пустинята на собственото ми въображение. Тогава не знаех как да намеря ключа към вратата. Сега обаче тя самичка леко се открехваше. Докато другата врата, която навремето ми даваше гостоприемен достъп до Жюстин, сега стоеше безвъзвратно запечатана. Навремето Пърсуордън не беше ли казал нещо за „плъзгащи се плоскости“? Но тогава той говореше за книги, а не за човешкото сърце. В лицето й сега не се оглеждаха нито лукавство, нито умисъл, само дяволита насмешливост, която грееше в красивите й очи, като същевременно придаваше неотстъпчивост и замисленост на начина, по който тя придърпа ръцете ми, сама ги пъхна в ръкавите си и се остави на тяхната прегръдка с онази сладостна отдаденост, с която жената пъхва тялото си под скъпа кожена наметка. Улови ръката ми, постави я върху сърцето си и прошепна: