Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

От анализа може да бъде направен изводът, че Сталин е изцяло политическафигура. Този човек е гледал околния свят през призмата на политическите си интереси, политическите си приоритети, политическите си заблуди. Сталин е смятал за възможно изграждането на утопичен „земен рай“ с цената на неизмерими страдания и жертването на милиони хора. По своята същност политиката на Сталин е основана на предпоставката, че цялата предходна история е само подготовка за „истинската“ история. С други думи, блаженстването на ония далечни, бъдещи поколения, които ще стигнат до обетованата земя, оправдава мъките и горчивините в живота на всички, живели по-рано и живеещи днес. Сталин е готов да жертва миналото и днешното на народа в името на миражното бъдеще. Но както вярно отбелязва Бердяев, миналото е призрачно, защото го няма. Сталин никога не може да преодолее в политиката пукнатината между миналото и бъдещето, смятайки, че днешнотое само „предистория“.

Пришпорвайки безразсъдно времето („изостанали сме със сто години, трябва да ги пробягаме за десет години“), Сталин е готов да унищожи милиони хора, за да „изпълни предсрочно“ плана за колективизацията, смята за естествено, да изпрати в небитието хиляди свои събратя по партия, за да стигне в „най-кратки срокове“ до пълно единодушие. Сталин, види се, е вярвал в предвечни идеи, в способността си да „ощастливи“ милионите бъдещи свои съграждани чрез безброй престъпления днес. Неговата политика за „изграждане на бъдещето“, с каквито и добри намерения да беше камуфлирана, е дълбоко порочна. За реализирането й той смята за допустимо да се разпорежда още днес с бъдещето на милиони свои съграждани. Ето извадки от един документ, посветен на реализирането на решенията, взети от Сталин по-рано:

„Министерството на вътрешните работи докладва, че към 1 януари 1950 г. се водят на отчет 2 572 829 изселени и специално изселени (заедно със семействата им). В Казахстан — 894 432 души, останалите, приблизително поравно, са разпределени и настанени в Средна Азия, на Урал и в Сибир. 278 636 семейства имат собствени жилища; 625 407 семейства имат собствени зеленчукови градини и добитък. През 1949 г. 1932 изселени са осъдени от «Особеното съвещание» за бягство от местата на настаняването им по на 20 години каторжна работа. В съответствие с указа на Президиума на Върховния съвет от 26 ноември 1948 г. всички изселници са разселени в местата за настаняване до края на живота им…“ 243Разселени „до края на живота им-“… Такава фатална обреченост и… социализъм? Също като в далечните царски времена: заточение, каторга, забрана за каквито и да са връзки с външния свят. Наистина мащабите са несравними. Изглежда, прав е Бердяев (ще се върна още веднъж при него), който в своята работа „Духовете на руската революция“ заявява, че „няма народ, в който биха съжителствали толкова различни възрасти, който би обединил XX век с XIV век, като руския народ“ 244. Но не народът внася средновековната жестокост в XX век, а Сталин. На печалния опит на историята, който ние олицетворяваме със Сталин, се противопоставят делата и духът на народа, опитал се да се изтръгне от сталинизма. Тази тенденция проличава най-добре при внимателен анализ на живота на всички слоеве в съветското общество.

И сега има хора, които продължават да казват „Ние отивахме на бой с думите «За родината, за Сталин!». Може ли да се отрича, че хората го обичаха?“. Не, не може да се отрича. Хората наистина са го обичали. Но той не ги е обичал! Нещо повече, излъгал е коварно милиони, отъждествявайки себе си със социализма. Вярата в социализма автоматично е била възприемана и като вяра в него. Мисля, че това е най-парадоксалният случай на „умопомрачение“ на цял един народ. По-точно, изкусно използване на колосалното влечение на милиони хора към социална справедливост, щастие и процъфтяване за най-цинични цели. Масовият ентусиазъм, героизмът и всеотдайността служат на Сталин за създаване на Системата, пред командното табло на която стои само той. Единодържецът е превърнал държавата в „Сталинова царщина“, в която „историческо значение“ имат само неговите идеи, указания и воля.

Още дълго ще обръщаме поглед назад, за да открием подмолните причини за укрепването на вождовщината, а после и на цезаризма, като специфична форма на властта, която Сталин успява да постави като социалистическа. Липсата, по-точно унищожаването на всички разумни алтернативи прави шансовете на Сталин тъй чудовищно големи. Не ще и дума, че Сталин по-рано от другите е разбрал, че „тайните на властта“ могат да бъдат в ръцете на една-единственаличност. Още в края на 20-те години, когато чете книгата на Лозински „История на стария свят“ той подчертава няколко красноречиви фрази (отдавна съм се убедил, че единодържецът е подчертавал само онова, което има значение личноза него). В главата за Октавиан Август отбелязва с молив думите: „пръв гражданин… върховен управник“. В текста за Цезар отбелязва израза „вожд-победител“. В книгата „Курс по руска история“ Сталин подчертава фразата: „Чингис хан е избил много хора, казвайки: «Смъртта на победените е нужна за спокойствието на победителите».“ Чингис хан е бил победител, макар че исторически погледнато, се е излъгал в сметките си. За „спокойствието“ на Сталин обаче ще бъде нужна смъртта на толкова хора, колкото не могат да се присънят дори на най-кървавия диктатор. Тези допълнителни щрихи още веднъж и още веднъж ни убеждават: Сталин добре е знаел какво иска. Опонентите му са знаели това по-зле. Защо вождовщината не среща достоен отпор? Отговорът не е само в целия комплекс от причини, за които говорих още в първата книга. Отговорът е и в липсата на революционна демокрация . Само тя би могла да не допусне Сталиновия деспотизъм.