Юваль Ной Харари - Sapiens. Кратка история на човечеството

Време е да обобщим. Въпросниците за субективно благополучие целят да го определят посредством вътрешните ни преживявания, поради което разглеждат стремежа към щастие като преследване на конкретно емоционално състояние. От друга страна, много традиционни философии и религии като будизма приемат, че ключът към щастието е самопознанието — разбирането на това кои сме в действителност. Повечето хора погрешно се идентифицират със своите чувства, мисли, влечения и антипатии. Когато изпитват гняв, те си мислят: „Аз съм гневен. Това е моят гняв.“ Поради това те прекарват живота си в отбягване на едни усещания и стремеж към други, без да осъзнават, че те не са своите усещания, че неуморното преследване на тези усещания е причина за всички страдания.

Ако това е така, то цялото ни разбиране на историята на щастието може да се окаже погрешно. Може би не е чак толкова важно дали очакванията на хората намират удовлетворение и дали те се радват на приятни усещания. Основният въпрос е дали хората са наясно с истината за самите себе си. Какви са свидетелствата, които показват, че днес ние сме в по-непосредствен досег с тази истина в сравнение с древните събирачи или средновековните селяни?

Учените започват да изследват историята на щастието едва преди няколко години и все още са на етапа на формулиране на изходни хипотези и търсене на подходящи изследователски методи. Прекалено рано е да приемаме категорични изводи, слагайки край на дебат, който едва сега започва. Важно е по-скоро да усвоим колкото се може повече алтернативни подходи и да поставяме правилните въпроси.

Повечето исторически изследвания се фокусират върху големите идеи на великите мислители, смелостта на воините, милосърдието на светците и креативността на творците. Те ни казват много за сплитането и разплитането на социалната тъкан, за възхода и упадъка на империите, за въвеждането и разпространението на технологиите. Въпреки това те не ни казват как всичко това се отразява върху отделните хора с техните радости и страдания. Това е най-голямата празнина в историята. Нека започнем да я запълваме.

В началото на тази книга историята беше представена като следващ етап в спектъра на физиката, химията и биологията. Човекът е подчинен на същите физични сили, химически реакции и процеси на естествен отбор като всички останали живи създания. Естественият отбор може и да му е осигурил много по-широко поле за изява, отколкото е предоставено на който и да било друг организъм, но то все пак има своите граници. От това следва, че въпреки всичките си усилия и достижения Homo sapiens е неспособен да преодолее биологично фиксираните си граници.

В началото на XXI в. обаче това вече не е така: ние прекрачваме тези граници. Започваме да нарушаваме законите на естествения отбор, поставяйки на мястото им законите на интелигентния дизайн.

В продължение на почти 4 милиарда години всеки отделен организъм на планетата е еволюирал по силата на естествения отбор. Нито един организъм не е създаден от интелигентен творец. Жирафът например се е сдобил с дългия си врат благодарение на съперничеството между древните му предшественици, а не по прищявка на свръхинтелигентно създание. Просто жирафите с по-дълъг врат имали по-добър достъп до храна и съответно имали по-многобройно поколение от онези с къси вратове. Никой и определено нито един жираф не си е казвал: „Дългият врат ще позволи на жирафите да хрупат листа по горните клони на дърветата. Хайде тогава да удължим вратовете им.“ Красотата на теорията на Дарвин е в това, че тя прави излишно допускането на интелигентен създател за целите на обяснението на дългите вратове на жирафите.

В продължение на милиарди години интелигентен дизайн не бил възможен, тъй като нямало интелигентни създания, които да сътворяват различни неща. Микроорганизмите, които съвсем доскоро били единствените живи създания, са способни на удивителни подвизи. Микроорганизъм от един вид може да вложи генетичен код от съвсем други биологични видове в своята клетка, което му осигурява нови възможности, например устойчивост към антибиотици. Въпреки това — доколкото ни е известно — микроорганизмите нямат съзнание, нито цели в живота или способност за планиране.

На определен етап от еволюцията организмите от рода на жирафите, делфините, шимпанзетата и неандерталците се сдобили със съзнание и способност за планиране. Но дори един неандерталец да можел да си представи пернато създание, което е толкова дебело и бавно подвижно, че да може лесно да го улови щом огладнее, той нямал възможност да превърне тази своя фантазия в действителност. Вместо това трябвало да ловува птици, създадени от естествения отбор.