Колийн Маккълоу - Жените на Цезар (Част III - Божествената Юлия)

— Мисля, че римляните не са прави в това отношение — възрази Балб.

— В интерес на истината и аз така мисля. Но това няма връзка с въпроса. За нас важни са традициите, натрупвани от поколенията. По една или друга причина на хомосексуализма се гледа с лошо око. Защо, мислиш, преди двеста година в Рим са посрещали всичко гръцко на нож?

— Но сигурно и в Рим ги има.

— Има ги, и то с лопата да ги ринеш, Балб, пък и не само сред хората, които са далеч от властта. Катон Цензор го разправял същото за Сципион Африкански, а за Сула се знаеше със сигурност. Но няма значение! Ако в живота нямаше неприятности, нямаше да е интересен!

Пръв консул и отговарящ по провеждането на изборите, Квинт Цецилий Метел Целер беше разпънал масата си на Форума в близост до трибунала на градския претор и се занимаваше с множеството кандидатури на граждани, желаещи да се явят на избори за претори или консули. Задълженията му включваха и другите две изборни процедури, които предстояха през квинктил, като именно това беше изтъкнал Катон като довод, когато предложи крайния срок за консулските избори да се изтегли напред. Така, разправяше Катон, отговарящият по провеждането на изборите щял да е в състояние да положи нужните грижи на куриатните кандидати, а след това на спокойствие да се занимава с изборите в народното и плебейското събрание.

Когато човек се явява пред списъците с кандидатите, той задължително облича така наречената тога кандида, ослепително бяла дреха, която се оставяше за целта да престоява с дни на лятното слънце и накрая се търкаше с тебешир. Кандидатът се придружаваше задължително от всички свои клиенти и приятели и колкото по-знатни хора имаше сред тях, толкова по-добре. Кандидатите, които нямаха добра памет, си наемаха специален помощник, номенклатор, който му шепнеше в ухото името на всеки срещнат на площада; напоследък обаче номенклаторите бяха обявени извън закона и се стигаше до конфузни ситуации.

Мъдрият кандидат се въоръжаваше с търпение и грижливо изчакваше всеки, който желае да поговори с него или да му се оплаче, независимо дали въпросният човек е от разговорливите или не. Ако случайно кандидатът срещнеше на улицата майка с малко дете, задължително се усмихваше на майката и целуваше бебето — жените не гласуваха, разбира се, но винаги можеха да убедят съпрузите си да го подкрепят. Кандидатът шумно се смееше, когато това се очакваше от него, плачеше неудържимо, щом му разказваха тъжна история, придаваше си замислен и загрижен вид, когато някой засегнеше в негово присъствие сериозен проблем; но в никакъв случай не си позволяваше да изглежда отегчен или безучастен, освен това внимаваше да не каже неподходяща дума в присъствието на неподходящ човек. Толкова често стискаше ръцете на съгражданите си, че всяка вечер му се налагаше да кисне ръката си в студена вода, за да се отпусне. Убеждаваше приятелите си с по-голяма ораторска дарба да се качат на рострата или пред храма на Кастор, та да се обърнат към минувачите по Форума и да им обяснят какъв страхотен човек е техният другар, що за стълб на обществения морал е, колко поколения видни личности са били негови предци и колко жалки, нечестни и непочтени, корумпирани, лишени от патриотизъм, подли, сексуално извратени, рибоядни, садистични, прелюбодействащи с роднини и гадини, мързеливи, ядливи и свадливи са всички негови съперници. Кандидатът обещаваше всичко на всеки, дори ако обещанията са неизпълними.

На таблиците с римските закони бяха записани не един и два, които да ограничат възможностите му: кандидатът вече нямаше право да си наема номенклатор, не можеше да организира гладиаторски игри, беше в положение да забавлява единствено най-близките си приятели и роднини, в никакъв случай не би следвало да раздава подаръци и не биваше да предлага подкупи. В крайна сметка някои от нарушенията на всички тези закони (като например на наемането на номенклатор) се подминаваха с усмивка, а гладиаторските игри и пищните банкети бяха забравени, не на последно място, за да се спестят повече пари за деня на щедрото раздаване на подкупи.

Интересното с римляните бе, че ако решат да се продадат веднъж, придобиваха навика да се продават всеки път. Продажността също изискваше спазването на определени морални норми, затова и всеки, който си позволи да откаже подкуп, биваше сочен с пръст и изолиран от обществото. Едва ли сред обществените класи извън сенаторската и конническата имаше човек, който да откаже подкуп, още повече че той винаги идваше тъкмо навреме. Най-облагодетелствани бяха представителите на първата класа, в по-малка степен — тези от втората. Третата, четвъртата и петата не си заслужаваха да се харчат пари за гласовете им, тъй като рядко се стигаше до ситуация, в която гласът им изобщо би бил от значение. Човек, който се оправяше лесно с най-първите центурии, дори нямаше нужда да подкупва останалите: те по навик гласуваха, както са гласували първите, в което имаше логика: в центуриите от първа класа членуваха най-богатите римляни, те знаеха и най-добре за кого да гласуват.