Ивайло Петров - Хайка за вълци

— Тъй, тъй! — каза поласкан Жендо Хайдутина. — И за памидеца позна.

Кой по-припряно, кой с необходимото за случая достолепие отпиха от виното и единодушно потвърдиха авторитетното мнение на Стоян Кралев. След това опитаха вината на Николин Миялков Рогльото и Киро Джелебов Вървинамайнатаси, които получиха същата висока оценка. Впрочем и вие навярно забелязахте, че всички имат прякори, и то доста конфузни, но да не изпреварваме събитията, по-късно ще стане дума кой, защо и при какви обстоятелства е получил прякора си. Засега само ще отбележа, че в село имаше няколко зевзеци, чието призвание да измислят прякори се предаваше от бащи на синове, та нямаше човек без прякор, а някои имаха по два и по три, тъй да се рече, за делник и за празник. Дори и домашните животни носеха прякорите на стопаните си, та ако се чуеше лай на куче или мучене на крава, всички казваха — Петко акъла лае или Търчи Добри мучи. Между самите зевзеци не само че липсваше колегиална солидарност, ами, напротив, от творческа ревност, види се, бяха тъй безпощадни един към друг, че някои от собствените им прякори се произнасяха в тесен кръг, а предназначените за масова употреба се произнасяха от всички без стеснение: Янко Убиймайка, Ганчо Дрисъка, Пиклив Георги, Сопол Иван и пр.

Та в село само двайсетина души отглеждаха лозя и за никого не бе тайна кой каква пръчка има, колко литра е налял и какъв букет е направил, но в комката се криеше неотразимият чар на едно взаимно великодушие. На всекиго бе приятно да прекара през небцето си глътка от чуждото вино, да даде благословията си и да я получи от другите. След тържествения обред на дегустацията, както каза Стоян Кралев, всеки щеше да си пие виното у дома „на телевизор“, т.е. не пред телевизора, а с паница или тас. В село имаше вече един телевизор, нашенци се извървяха да го видят и между другото бяха забелязали, че образите им се отразяват в паниците с вино като в телевизор, когато ги надигат да пият.

От време на време се чуваше тупане отвън, влизаше някой, навлечен с кожух или балтон, и с него нахлуваше цял облак от ситен, твърд сняг и се насипваше като пясък чак до средата на кръчмата. Влезлият отупваше още веднъж краката си зад вратата и ако носеше вино, оставяше го на масата и сядаше, където намери място. Огромният варел, овален и тъмен като биволски корем, пращеше и се напъваше до червено, около него въздухът трептеше като лятна мараня и помещението се люлееше в сладостен шемет от дъха на ново вино и влажни кожуси. Фантастичните шарки по стъклата на близкия прозорец се превърнаха в мътна влага, някой изтриваше с ръкав най-долното стъкло и тогава се виждаше колко наблизо се превиват клоните на едно дърво, черни като въглен, сиротни и тъжни, виждаха се и призрачните очертания на близките къщи, замрежени с бялата импресия на снежинките, зад тях стърчеше кобилицата на стария геран като кабалистичен знак в небето, а и всичко наоколо, забулено в сиво-бяла невидимост, внушаваше нещо загадъчно и омагьосано. И в кръчмата цареше необичайно за случая настроение. Мъжете вече цял час пийваха на глътки и по бузите им изби лека руменина, но кой знае защо, не повишаваха глас, а с обредна тържественост си говореха тихо и вежливо за тънкостите на винарското изкуство. Дори и най-младият, трактористът, който през цялото време дебнеше сгоден момент да постави отново и отново нерешения въпрос за детето си, остави изпитата чаша внимателно на масата и каза като заклинание:

— Дошъл съм аз през десет села да изкарам някой лев и да изуча детето си. А то какво? Казват ми да го дам на квартира, ала как се дава седемгодишно дете на квартира? И ние с жената трябва да отидем с него. То аслъ тъй ще направя. Даде ли времето, ще се преместя на работа в друго село, дето има училище. Едно ми е, искам човек да го направя…

— Бе то все човеци ги правим, а после очите им не можем да видим — каза дядо Ради, по прякор Паднигашко. — С трън да замахнеш из село, млад човек няма да закачиш. Дойде миналото лято по-големият с жена си. Не бяхме се виждали три години ни с тях, ни с внуците. Синът ще се сети чат-пат да прати хабер, ама тя, снахата, хич не ни керти. Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, на̀, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките. Място за виличка искали да си купят. По-рано бях им дал три каймета кола да си купят, а сега за виличка ме врънкат. Умря Марко, думам. И на брат ти нищичко няма да дам, дорде съм жив, защото и той не се е веснал от години. Без нас, думам, се жените, без нас раждате и кръщавате, без нас ще си правите вили. Ти не мислиш за нас, казват, на години си вече, а ние отсега нататък ще живеем. Анджак де, думам им, щото съм на години, затуй трябва да имам и къща, и двор, и някоя пара за черни дни, та кога падна, да има кой да ме погледне. Изпратих ги с една торба картофи и толкоз.