Ивайло Петров - Хайка за вълци

— Какъвто и да си, но си добър работник — казваше Стоян Кралев. — Животновъдната бригада няма да върви без тебе, тъй че няма да те пратя на друга работа. Ние ценим добрите работници, Джелебов, и не сме отмъстителни, както си мислят някои. Подхождаме индивидуално към всекиго и оценяваме трудовите му качества независимо дали проявява идейни слабости или не. Нищо не ми струваше да те поставя където трябва, когато синът ти емигрира, а вместо това те назначих за бригадир. Сега мога да ти кажа под секрет, че ме свалиха от длъжността партиен секретар само заради сина ти, за слаба бдителност. Което ще рече, че ако бях държал здраво в ръцете си хора като тебе, сега щях да съм на друга служба.

В такива моменти Киро Джелебов усещаше оная остра спазма в гърлото, която започваше да го задушава, и да се разлива на горещи вълни по тялото му. Често изпадаше в това състояние на силно, умопомрачаващо озлобление, особено в първите години след бягството на Марчо, но случайни обстоятелства винаги му попречваха да отиде до крайност. Можеше, разбира се, да убие Стоян Кралев по всяко време, само че след голямата възбуда успяваше да превъзмогне омразата си и даже изпитваше страх от едно възможно убийство. Обмисляше спокойно положението си и намираше, че то не може да бъде друго при дадените политически обстоятелства и само времето ще покрие вината му с давност. Отношенията между хората ще се променят, както вече се и променят, много неща ще се забравят, следователно ще трябва да си наложи търпение и примирение. Като разсъждаваше така спокойно и трезво, оневиняваше и Стоян Кралев — той е едно оръдие на по-горестоящите и действува, както му заповядат, както и неговите подчинени играят по свирката му. Който и да беше на негово място партиен секретар, щеше да действува по същия начин, иначе щяха да го отстранят. Така че и той, другият, нямаше да потупа по рамото човека, който стоя толкова дълго извън стопанството, а на всичко отгоре и синът му извърши политическо престъпление. Разлика можеше да има само във външния подход, но това е въпрос на характер. Стоян Кралев е човек скорострелен, не умее да демагогствува и каквото му на езика, то му е на устата. Затова го и свалиха от длъжност, няма подход към хората…

След толкова много и тежки оскърбления, които раняваха до кръв достойнството и гордостта му, Киро Джелебов може би нямаше да потърси и намери покой в примирението със собствени морални сили, ако не черпеше упование и от Библията. Надничаше в тази книга още през младежките си години, за да види какво е вписал дядо му в нея и какво по-късно е прибавил баща му. В страниците за семейния летопис дядо му Киро бе написал с химически молив имената на всички или на почти всички хора от рода им, от прадядо си до внуците, както и по-важните събития от живота им. В корена на голямото семейно дърво стоеше никой си Ангел, гайтанджия и търговец, живял някъде из Тракия. След него идваха двамата му сина и дъщеря му, техните синове и внуци, един от които бе и дядо Киро, живял на младини в Сливен и оттам преселен в Добруджа. Дядо Киро бе вписал деня на сватбата си с баба Грозда и рождените дати на децата си. След него старият Марко Джелебов бе отбелязал със синьо мастило деня на сватбата си, рождените дати на тримата си сина, преждевременната смърт на дъщеря си и жена си. И накрая — сватбата на първородния си син Киро. Той почина на петдесет и четири годишна възраст от сърдечен удар по вършитба, когато дигаше снопи на кладнята. Беше здрав до последната минута на живота си, строг и затворен човек, допускаше до себе си само децата, като казваше, че само те са истински хора. След смъртта му Киро Джелебов се пренесе в сегашната си къща, с покъщнината донесе и Библията и след няколко месеца вписа рождената дата на Марчо в семейния летопис. След време се роди момиче на средния му брат, ожени се и най-малкият, вписа и тези събития и така стана летописец на рода. Когато препрочиташе имената на далечните си предци, той неволно напрягаше въображението си, за да си представи лицата, гласовете, облеклата и живота им, изпитваше странно чувство, като си мислеше, че в жилите му тече кръвта на тези хора. Ако се съдеше по кратките забележки за всеки един от тях, били са хора непримирими, с различни склонности и съдби. Между тях имаше занаятчии, търговци, свещеници и даскали, един опълченец, двама офицери, един заточеник в Анадола, един четник при Хаджи Димитър и Караджата, имаше и една невеста Кирка, „заклала се със сърп зарад озлочестение от турци“, а брат й Димо отмъстил за нея, като избил едно турско семейство, Атанас изчезнал като комунист в събитията през 1923 година, баба Мина имала осемнайсет деца, а някой си Мирчо попаднал в Русия и внуците му сега живеят в град Николаев. Имената на всички тези хора бяха преминали от поколение в поколение, за да останат живи и до днес, и в това имаше едно чудо. Името на първия прадядо Ангел, носено от много Ангеловци, сега носеше Аньо, другите му синове, както и синовете и дъщерите на братята му носеха същите имена, които бяха записани в родовия летопис. Сам той носеше името на невестата Кирка, живяла в тъмно време на робство и насилие и предпочела да се самоубие, отколкото да живее озлочестена. Опитваше се да проникне в драмата на тази млада жена, както и в съдбите на всички останали, и така потъваше в загадките на едно голямо двувековно семейство, пръснато по цяла България и по чужди страни, преминало през безброй превратности, през кръв и огън, за да живее днес в него и синовете му, в братята му и техните синове.