Ивайло Петров - Хайка за вълци

Аньо дойде на село с жена си и момченцето си само веднъж през тези години, а те му гостуваха всичко на всичко три пъти в Стара Загора. Той не случи с първия си брак и повтори. Както разбраха от тогавашното му писмо, първата му жена излязла лекомислена, нескопосна и при това бездетна, водили се две години и не могли да се разберат. Втората му жена познаваха, виждаше им се прибрана, добра майка и къщовница. Беше служителка, имаше къща с двор и Аньо живееше при нея. Родителите й бяха стари, а бащата така склерозирал, че постоянно го вардеха да не излезе из двора, но той все пак успяваше да се измъкне на улицата и тръгваше накъдето му видят очите. Не помнеше адреса си, оставаше където седне, та Аньо го търсеше по цели нощи и го намираше заспал в някоя канавка извън града или в някоя градина. Той, изглежда, не обичаше зетя си, навикваше го за нищо и се заканваше да го изгони. Аньо го търпеше, защото бе стар и болен, и най-вече заради жена си, с която живееха в пълно разбирателство. От няколко години работеше в автомобилен сервиз, вземаше работа на частно и изкарваше добри пари, но родителите му и за него не бяха спокойни. Струваше им се, че все още не се е примирил с живота, който съдбата му натрапи, и като познаваха непримиримия му характер, страхуваха се да не би някои дребни разногласия отново да разстроят семейството му.

Димчо и Янка живееха само на три часа път с влака, но нито веднъж не стъпиха в село. След бягството им Грашевите афоресаха дъщеря си, писаха й, че не искат да я виждат повече, тя не посмя да ги навести, а покрай нея и Димчо не се върна в село. Свако Паско почина, а леля Русийка караше вече осемдесетата. Доскоро се грижеше за децата и къщната работа, а сега седеше по цял ден на миндера чистичка, пухкава и бяла като ангорска котка и се опитваше да плете с два чифта очила на носа. Янка бе завършила някакви курсове в Шумен и преподаваше в прогимназията, а Димчо, по липса на главен агроном, заемаше вече от години тази длъжност. Двамата ги молеха да отидат да живеят при тях, но Джелебови не можеха да се решат. Колкото по-силно чувствуваха самотата, си, толкова по-здраво се привързваха към къщата, където бяха преживели младостта си и изгледали децата си.

— Ооооп! — чу се глас и при мигновеното затишие на виелицата Стоян Кралев се мярна на около двайсетина крачки. — Кой там, бе? Киро, ти ли си?

— Аз съм — обади се Киро Джелебов.

— Брей, каталясах… ела помагай бе, човек! Тука…

Виелицата отново го забули, а Киро Джелебов си спомни как преди години мълком бе го помолил за помощ, ала не получи даже съчувствие. Акцията за развенчаване на култа бе отминала, Стоян Кралев бе снет от поста партиен секретар и току-що бе назначен за председател на стопанството. Бяха умрели четири коня и санитарните власти установиха, че са отровени. Киро Джелебов още вечерта забеляза, че конете са болни, отиде да съобщи на председателя и настоя веднага да се повика ветеринарният лекар от града. Стоян Кралев беше си легнал, изслуша го през прозореца и му нареди да не се отделя от конете до сутринта. Пратиха за лекар, той пристигна едва следобед и завари конете мъртви. Заведе се следствие и подозрението падна върху Киро Джелебов. Следователят не само не оцени в негова полза факта, че бе предупредил навреме председателя за заболелите коне, но му придаде обратно значение в смисъл, че понякога престъпникът сам дава сигнал за извършеното престъпление с цел да си осигури алиби. Единият от конярите гледачи, който отговаряше пряко за умрелите коне, бе отсъствувал през целия ден, другият не знаеше нищо. Само Стоян Кралев можеше да му помогне или поне да облекчи положението му с някоя дума и Киро Джелебов го помоли да каже и той мнението си по въпроса. Стоян Кралев повдигна рамене и мълча през цялото време на разпита. В края на краищата следователят го освободи, но му даде да разбере, че липсата на улики съвсем не означава, че снема напълно подозрението си от него.

И така биваше при всички неприятни случаи в животновъдната бригада. Открадваха се някои неща, появяваха се болести, измираше добитък по ничия или по недоказана вина — за всички тези щети трябваше да отговаря той не само като бригадир, но и като пряк виновник. Хората от бригадата по инерция хвърляха вината върху него за всяка несполука и от това се възползваха недоброжелателите на стопанството. Те саботираха работата и умело се прикриваха зад трайната немилост, в която бе изпаднал. От своя страна Стоян Кралев се възползваше от стария изпитан похват — изпадналият в немилост е най-послушен и изпълнителен, а може и някои по-специални услуги да прави на ръководството. Неведнъж говореше в негово присъствие, че някои хора така са се поставили, че трябва да гледат с четири очи кой от кооператорите какво върши и да съобщават навреме, иначе няма как, ще се смятат за виновни или за съучастници на виновните. И доносник иска да ме направи, със земята да ме изравни, мислеше Киро Джелебов и при всеки удобен случай настояваше да го пратят на работа в полето.