Ивайло Петров - Хайка за вълци

Надеждата на Джелебови остана в най-малкия, но след година и той ги напусна, и то със скандал. Като се задяваше с момите, Димчо се сближи с учителката Янка Грашева и се влюби в нея. Тя бе нашенка и след като завърши гимназия, стана учителка в основното училище. Срещите им не останаха в тайна и за да не компрометира момичето, Димчо отиде една вечер сам да се сватосва с баща й. Старият Грашев му отказа още от първа дума и заяви, че няма дъщеря за омъжване. Янка посъветва Димчо да не ходи втори път при него, нито пък да изпраща родителите си, защото баща й се е заклел да не допусне техния брак. Двамата продължаваха да се срещат тайно и да търсят изход от положението. Димчо намисли да отиде в някой град и като намери работа и квартира, да я повика при себе си, но Янка не искаше да се отделя от него. Изминаха няколко месеца, а те все още не знаеха какво да предприемат. Тогава Димчо почувствува напълно изолацията, в която бе затворено семейството му. И по-рано я усещаше в недомлъвките на хората и най-вече в отношението на стопанското ръководство към него (отработваше най-много трудодни в бригадата, а в края на всяка кампания обявяваха други за отличници), но тази несправедливост не го оскърбяваше ни най-малко. Щастлив бе, че можеше да работи, а след работа да се среща с Янка в младежкия клуб или в читалището. След няколко години всичко ще се забрави, споделяше той с Янка, брат ми извършил неразумна постъпка, защо трябва аз да я изкупвам с цената на щастието и бъдещето си? Янка му доверяваше всичко и му предаваше дума по дума каквото се говори в къщи. Баща й, брат й и всички роднини не искали да се сродяват с Джелебовите, защото всички били реакционери, врагове на властта, шпиони, а синовете им нямат бъдеще и който се сроди с тях, значи, и той е като тях.

В края на учебната година Янка отиде в града на учителска конференция. Брат й я откара с каруца до града, уговориха се на следния ден да отиде да я вземе и той потегли обратно към село. Янка се качи на шуменския влак и по обед слезе в селото Невша. В това село живееха далечните им роднини леля Русийка, майчина й братовчедка, и мъжът й, свако Паско. Като малка Янка бе хванала рани по краката и майка й я отведе в това село при някаква прочута лечителка. Отседнаха у леля Русийка и свако Паско, отидоха при лечителката, тя намаза раните, даде им мехлем за в къщи и трябваше да си отиват, но домакините ги задържаха цяла седмица. Нямаха деца и не можеха да се нарадват на Янка, по цял ден я носеха на ръце, угаждаха й, глезеха я и на отиване й дадоха много подаръци. Сега Янка си спомни за тези хора и реши да ги навести. Каза им, че ходила в Шумен по работа и пътьом се отбила да ги види. Старците бяха приятно изненадани и както преди не можеха да й се нарадват. Привечер Янка се накани да си върви, но те застанаха на вратата и преградиха пътя й. Разговаряха до полунощ, разпитваха я за домашните й, за работата й в училище и, разбира се, няма ли да ги покани скоро на сватба. Янка ги помоли да запазят в пълна тайна това, което ще сподели с тях, старците се прекръстиха и тя им разказа за любовта си с Димчо. Докато разказваше, тя заплака, заплакаха и старците и накрай решиха съдбата й: „Вземи си момчето и елате у нас! Тук ще се ожените и тук ще живеете, докогато си искате, ей ви къщата, ей ви всичко!“

Щом свърши учебната година, Янка и Димчо изчезнаха от селото. Грашевите настръхнаха от злоба, вдигнаха милицията на крак и потърсиха дъщеря си у Джелебови. Старият Грашев, синът му и един милиционер нахлуха в къщата им, претърсиха навсякъде и като не намериха младите, нахвърлиха се с хули и закани срещу Киро Джелебов и жена му. Така над семейството им се стовари нова беда — напусна ги и най-малкият син. Грашеви пуснаха из селото мълвата, че отвлякъл насила дъщеря им и понеже не искала да го последва, убил я и заровил някъде трупа й. Заслепени от ярост, те разпространиха и нелепия слух, че за да се отърве от съда, Димчо избягал зад граница при най-големия си брат. Джелебови бяха вече набедени, всеки можеше да хвърля камъни по тях, хората вярваха на слуховете и сами ги измисляха. Започнаха отново привиквания в селсъвета, разпити и заплахи и така продължи около месец, когато Димчо и Янка писаха на домашните си, че са сключили брак и живеят в едно далечно село.

И ето че Джелебови останаха вече съвсем сами и преживяха така дванайсет години. Яката им семка си каза думата — въпреки всички беди, които ги сполетяха, двамата бяха здрави и не пропускаха нито ден да отидат на работа. Ала не прекараха и нито ден, в който да забравят самотата си. Постоянната мисъл за синовете поддържаше тази самота като жива рана в сърцата им. За Марчо знаеха само това, което им съобщаваше от време на време в писмата си. Децата му и жена му, които гледаха на снимки, не можеха да възприемат като живи хора. Такива ги и сънуваха — подвижни снимки, лишени от плът и кръв, неми и невзрачни същества, които стоят на едно място или се движат в малкото пространство на една картичка пощенски формат. Само Марчо бе жив сред тях, и то такъв, какъвто го знаеха. На снимките бе облечен различно, с балтон или сако, по пуловер или по риза, но те мислено събличаха тези дрехи от него и го виждаха, както си бе облечен тук. Не можеха да си представят, че се е променил, че живее друг живот сред други хора, усещаха го близо до себе си и в същото време тъй далечен и недосегаем, че може би нямаше да го видят, докато са живи.