Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

До подобно отношение не е трудно да се стигне. Човек минава през промишлен район на голям град и ето я и нея — техниката. Високи огради с бодлива тел, заключени порти, надписи „Влизането забранено“, а отвъд, през опушения въздух, грозни странни форми от метал и тухли, чието предназначение е неизвестно и чиито господари никога няма да съзреш. За какво служат — не знаеш, защо са там — няма кой да ти каже и можеш само да се почувствуваш отчужден и отблъснат, попаднал там, където не ти е мястото. Оня, който притежава и разбира тия неща, не те иска наоколо. Цялата тая техника по някакъв начин те е превърнала в чужденец за собствената ти земя. Самата й форма и външност, и тайнственост казват: „Махай се.“ Знаеш, че някъде има обяснение за всичко това и че от дейността му несъмнено има полза по някакъв непряк начин, но не това е, което човек вижда. Това, което се вижда, са табелите „Вход забранен“, „Не влизай!“ и нищо, което да служи на хората, а мънички хора, като мравки, които прислужват на тези странни неразбираеми форми. И си мислиш: дори да бях част от това, дори да не бях чужденец, щях да съм просто още една мравка, слугуваща на формите. И така, крайното чувство е враждебно и си мисля, че в последна сметка това е причината за иначе необяснимото отношение на Джон и Силвия. Всичко, което се отнася до клапани, валове и гаечни ключове, е част от онзи обезчовечен свят, а те предпочитат да не мислят за него. Не желаят да се занимават с него.

Ако е така, те не са единствените. Няма съмнение, че следват естествените си наклонности и не подражават на когото и да било. Но и много други следват естествените си наклонности и не се опитват да подражават на когото и да било, а естествените наклонности на твърде много хора си приличат в това отношение, така че, ако човек ги разглежда цялостно, както правят журналистите, ще получи илюзия за масово движение, едно масово движение срещу техниката, направо политическо, ляво течение, надигащо се комай от нищото, което заявява: „Спрете техниката! Преместете си я някъде! Махнете я оттук!“ Все още го удържа една тъничка паяжинна логика, според която без фабрики няма работа и жизнено равнище. Но има човешки сили, по-мощни от логиката. Те винаги са съществували и ако станат достатъчно силни в своята омраза към техниката, тази паяжина може да се скъса.

Клишета и стереотипи като „битник“ или „хипи“ са били въвеждани за настроени против техниката и системата хора и ще продължават да се въвеждат. Но човек не може да превърне индивидите в човешка маса просто като изкове един обобщаващ термин. Джон и Силвия не са хора от масата, както не са и повечето от останалите, тръгнали по техния път. Изглежда, че те въстават именно срещу това — да бъдат хора от масата. Смятат, че техниката има много общо със силите, които се опитват да ги превърнат в хора от масата, и това не им харесва. Засега става дума само за пасивна съпротива, бягство в извънградските местности, когато това е възможно, и други такива неща, но не е казано, че съпротивата трябва винаги да бъде пасивна.

Аз не съм съгласен с тях по въпроса за поддържането на мотоциклет, но не защото не проявявам съчувствие към отношението им към техниката. Просто си мисля, че бягството им от техниката и омразата към нея е пораженство. Буда, божеството, се чувствува така удобно в интегралните схеми на електронноизчислителната машина или скоростните предавки на мотоциклета, както и на върха на планината или в листенцата на някое цвете. Да мислиш другояче, значи да унизиш Буда, сиреч да унизиш себе си. Това е, за което искам да говоря в тази шъто̀куа .

Вече сме вън от мочурищата, но въздухът е все още така влажен, че може да се гледа нагоре, право в жълтия кръг на слънцето, сякаш небето е забулено в мъгла или смог. Но вече сме в покритите със зеленина области, фермерските къщи са чисти, бели и свежи. И няма мъгла, нито смог.

Пътят се вие и вие… спираме да починем или да хапнем, разменяме по няколко думи и продължаваме в дългото пътешествие. Започващата следобедна умора уталожва възбудата от първия ден и ние се движим равномерно, нито бързо, нито бавно.

Вее страничен югозападен вятър и мотоциклетът сякаш от само себе си се накланя срещу поривите му, за да им противодействува. Напоследък имам някакво особено усещане, страх от нещо, като че на този път някой ни наблюдава или следи. Но напред няма и едничка кола, а в огледалото са само Джон и Силвия — доста назад.