Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Вече сме я пресичали тая автомагистрала — казва. Виждам, че е прав. Неудобно положение.

— Да се връщаме ли или да продължаваме? — питам.

Той мисли.

— Ами струва ми се, че няма причини да се връщаме. Както и да е. Нека продължим. Ще стигнем там, така или иначе.

Сега, като се мъкна подире им, си мисля: защо трябва да ги върша такива? Едва успях да забележа автомагистралата. А току-що забравих да им кажа за бурята. Нещата започват да стават малко обезпокоителни.

Масата буреносни облаци сега е по-голяма, но всъщност не напредва така бързо, както аз си мислех. Това не е много добре. Когато идват бързо, те и си отиват бързо. Когато идват бавно като сега, могат да те задържат доста време.

Свалям една ръкавица със зъби, посягам надолу и пипам страничния алуминиев капак на двигателя. Температурата е добра. Твърде горещо, за да задържа там ръката си, и не дотолкова, че да я изгоря. Тук всичко е наред.

При двигателя с въздушно охлаждане като този прегряването може да предизвика блокиране. Тази машина е имала само едно… всъщност три такива. Аз я проверявам от време на време, както бих преглеждал пациент, прекарал инфаркт, макар и да изглежда излекуван.

При блокиране буталата се разширяват от прекомерната топлина, стават твърде големи за стените на цилиндрите, задират в тях, понякога сякаш се заваряват, и блокират задното колело, като целият мотоциклет поднася. Когато блокира първия път, главата ми политна към предното колело, а спътникът почти ми се качи отгоре. При скорост около тридесет мили в час буталата се раздвижиха и машината заработи, но аз излязох от пътя и спрях, за да видя каква е повредата. Единственото, което се сети да каже спътникът ми, бе:

— Защо го направи?

Свих рамене, объркан бях колкото него, стоях си там покрай профучаващите коли и просто гледах. Двигателят бе така загрял, че въздухът над него трептеше, а ние усещахме излъчваната топлина. Когато го допрях с влажен пръст, зацвърча като нагорещена ютия и се прибрахме вкъщи бавно, с нов шум — едно чукане, което означаваше, че буталата вече не прилягат плътно и е необходим сериозен ремонт.

Закарах машината в сервиз, защото смятах, че няма смисъл аз да се заемам с нея, да изучавам всички сложни подробности, може би да поръчвам части и специални инструменти и изобщо цялото това губивреме, когато бих могъл да намеря някой, който да свърши работата по-бързо — горе-долу както би постъпил Джон.

Сервизът представляваше нещо по-различно от тия, дето бях виждал. Механиците, които едно време изглеждаха до един като ветерани, сега приличаха на деца. Едно радио свиреше с пълна сила, а те се кълчеха наоколо, говореха си и сякаш не ме забелязваха. Когато един от тях най-накрая се приближи, едва чу шума от буталата и каза: „О, да. Клапаните.“

Клапани? Тогава трябваше да разбера какво предстои.

След две седмици им платих сметката от 140 долара, внимателно карах мотоциклета на различни ниски скорости, за да го разработя, и след хиляда мили го пуснах на пълни обороти. При около 75 мили в час той блокира отново и отпусна при тридесет — същото както преди. Когато им го закарах обратно, те ме обвиниха, че не съм го разработил правилно, но след много препирни се съгласиха да го погледнат. Ремонтираха го отново и този път сами излязоха да го изпитат на висока скорост.

Сега им блокира на тях.

При третия ремонт два месеца по-късно те смениха цилиндрите, поставиха по-големи жигльори за главното дозиращо устройство на карбуратора, увеличиха временно на запалването, та да загрява колкото е възможно по-малко, и ми казаха: „Не го карайте бързо.“

Потънал бе в мръсотия и не иска да запали. Видях, че кабелите на свещите са откачени, съединих ги, запалих и сега действително се разнесе чукане на клапаните. Не ги бяха регулирали. Казах за това и момчето дойде е френски ключ, нагласен за друг размер гайки, и набързо съсипа двата алуминиеви капака на клапаните.

— Дано имаме такива в склада — каза.

Кимнах.

Донесе чук и секач и започна да отделя капаците с удари. Секачът проби единия алуминиев капак и видях как го забива право в главата на двигателя. При следващия удар изобщо не улучи длетото, удари главата с чука, като отчупи части от две охладителни ребра.

— Моля ви, спрете — казах любезно е чувството, че това е някакъв кошмар. — Дайте ми само два нови капака и ще си го взема в това състояние.

Излязох оттам колкото можех по-бързо, с чукащи клапани, пробити капаци, мръсен двигател и по пътя усетих ненормални вибрации при скорост над двадесет. Спрях до тротоара и открих, че два от четирите окачващи болта на двигателя липсваха, а на третия нямаше гайка. Целият двигател висеше само на едни болт. Регулиращият болт на ангренажната верига също липсваше, което означаваше, че, така или иначе, е безнадеждно да се опитвам да регулирам клапаните. Кошмар.