Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

По този въпрос Силвия го поддържа напълно. Тя всъщност е дори по-категорична.

— Това е цял друг свят — казва тя, когато е настроена да бъде тактична. — Като карантия — когато не е така настроена.

Те държат да не го разбират. Да не чуват за него. И колкото повече се мъча да разбера кое кара мен да харесвам техническата работа, а тях да я мразят, толкова повече истината ми се изплъзва. Основната причина за това отначало нищожно различие като че се крие много надълбоко.

Некадърност от тяхна страна се изключва веднага. И двамата са достатъчно умни. Всеки от тях би могъл да се научи да регулира клапаните на мотоциклет за час и половина, стига да насочи към това ума и енергията си, а спестените пари, грижи и време ще ги възнаградят многократно за положеното усилие. И те са наясно с това. А може и да не са. Не знам. Никога не им задавам този въпрос. По-добре е да си я караме така.

Но си спомням как веднъж, пред някакъв бар в Севидж, щата Минесота, в един действително зноен ден, за малко щях да избухна. Постояхме в бара около час, излязохме, а машините така горещи, че човек едва може да седне на тях. Аз съм запалил и съм готов за тръгване и ето ти го Джон рита като луд механичния стартер. Усещам миризма на бензин, сякаш сме до петролна рафинерия, и му го казвам, като смятам, че това е достатъчно, за да разбере, че машината му е задавена.

— Ъ-хъ, и аз го усещам — отвръща той и продължава да рита. И рита, и рита, и рита, и рита, и аз не знам какво още да кажа. Най-накрая съвсем не може вече да си поеме дъх, пот се стича по цялото му лице и повече не може да рита, и аз му предлагам да извади свещите, да ги изсуши и да продуха цилиндрите, докато ние се върнем за по още една бира.

О, Боже мой, не! Той не искал да се разправя с цялата тази работа.

— С цялата коя работа?

— Ами да вадя инструментите и всичко останало. Няма никаква причина да не се запали. Това е чисто нова машина и аз следвам указанията дума по дума. Ето, изтеглил съм смукача докрай, както искат те.

— Смукача докрай!

— Така пише в упътването.

— Това се отнася за студен двигател!

— Добре де, бяхме вътре най-малко половин час — вика той. Това като че ме успокоява малко.

— Днес е горещ ден, Джон — казвам. — А на двигателя му трябва по-дълго време да изстине даже и при мраз.

Той се чеше по главата:

— Добре де, а защо не го пишат в упътването? — Прибира смукача и при втория удар пали. — Изглежда, това е било — казва зарадвано.

И още на следния ден, докато бяхме близо до тази област, се повтаря същото. Тоя път бях решил дума да не продумам и когато жена ми ме кара да ида да му помогна, поклащам глава. Казвам й, че докато той не види, че вече няма накъде, ще отхвърля помощта ми. Така че отиваме да седнем на сянка и да чакаме.

Забелязвам, че е свръхлюбезен със Силвия, докато рита, което означава, че е бесен, а тя го наблюдава с изписано на лицето „майната ти!“. Само един въпрос да зададе, и аз съм при него за секунда, за да поставя диагнозата, но той не го прави. Минават към петнадесет минути, докато запали.

По-късно пак пием бира край езерото Минетонка и всички около масата говорим, а той мълчи и виждам как нервите му са изпънати като струни. След всичкото време, дето мина. Навярно за да се отпусне, казва:

— Знаеш ли… когато не ще да запали като тоя път, просто… превръщам се в звяр отвътре. Хваща ме параноя. — Това като че го успокоява и той продължава: — Имаха само този единствен мотоциклет, разбираш ли? Тая бричка. Не знаеха какво да го правят, дали да го върнат обратно на фабриката или да го продадат като старо желязо, или какво… и тогава, в последния момент, ме виждат да идвам. С хиляда и осемстотин долара в джоба. И разбраха, че проблемът им се урежда.

С монотонен глас повтарям пледоарията си за регулирането и той прави сериозен опит да слуша. Понякога наистина опитва сериозно. Но преградата се спуска отново, той отива до бара да вземе по още едно за всички и въпросът приключва.

Не е инат, не е тесногръд, не е мързелив, не е глупав. Просто няма лесно обяснение. Така че въпросът си остава висящ, някаква загадка, от чието разгадаване човек се отказва, защото просто няма смисъл да се въртиш и въртиш, и въртиш наоколо и да търсиш отговор, който не е там.

Хрумна ми, че може би аз имам неправилно мнение по въпроса, но се освободих и от тая мисъл. Повечето моторизирани пътешественици умеят да регулират машините си. Собствениците на автомобили обикновено не пипат двигателите, но всеки град, независимо от големината си, има гараж със скъпи крикове, специални инструменти и диагностична апаратура, които са достъпни за средния собственик. Освен това автомобилният двигател е по-сложен и по-трудно достъпен от мотоциклетния, така че тяхното поведение има известно оправдание. Но за мотоциклета на Джон — „БМВ Р-60“ — мога да се обзаложа, че няма да се намери техник оттук до Солт лейк сити. Ако му прегорят чукчето и наковалнята или свещите, свършено е с него. Знам, че няма резервни чукче и наковалня. Той дори не знае какво представляват. Ако му се случи това в западната част на Южна Дакота или Монтана, не знам какво ще прави. Може би ще продаде машината на индианците. В момента знам какво му е. С всички сили се стреми да отбягва всяка мисъл по въпроса. Беемвето е прочуто с това, че не създава грижи на път, и той на това разчита.