Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Федър не разбра това, но след като пристигна в Сиатъл и се демобилизира от армията, той престоя в хотелската си стая цели две седмици, като ядеше огромни вашингтонски ябълки и мислеше, и пак ядеше ябълки, и пак мислеше, и после в резултат на всички тия фрагменти и мислене се върна в университета да учи философия. Страничният му дрейф бе приключил. Сега активно се стремеше към нещо.

Внезапен насрещен порив на вятъра пристига, напоен със силен мирис на бор, последван от втори, трети, и когато наближаваме Ред лодж, аз треперя.

При Ред лодж пътят почти достига полите на планината. Тъмната застрашителна маса се извисява дори над покривите на сградите от двете страни на главната улица. Паркираме мотоциклетите и вадим топли дрехи от багажа. Минаваме покрай скиорски магазини и влизаме в един ресторант, където виждаме по стените огромни фотографии на пътя, който ще поемем. Нагоре и надолу, по един от най-високите павирани пътища в света. Изпитвам известно безпокойство от това — знам, че е ирационално, и се мъча да се отърся от него като говоря за пътя с другите. Да паднем — няма начин. Няма опасност за мотоциклета. Просто витаещ спомен за места, където човек може да хвърли камък и той пада от височина хиляди стъпки, а това като че някак се отнася и до мотоциклета и мотоциклетиста.

Когато си изпиваме кафето, обличаме дебелите дрехи, опаковаме пак товара и скоро вече сме стигнали до първия от многото почти обратни завои през планината.

Асфалтовата настилка на пътя е много по-широка и безопасна от представата, запазила се в съзнанието ми. С мотоциклет човек има колкото си иска допълнително пространство. Джон и Силвия вземат острия завой отпред и се връщат над нас; срещат ни и се усмихват. Скоро и ние правим завоя и виждаме гърбовете им отново. После друг завой зад тях и пак ги срещаме засмени. Толкова е трудно, когато си го представяш предварително, и така лесно, когато го правиш.

Говорех за страничния дрейф на Федър, който завърши с влизане във факултета по философия. Той погледна на философията като на най-висш етап в цялата йерархия на познанието. Сред философите това схващане е тъй широко разпространено, че е почти банално, но за него то бе откровение. Откри, че науката, която някога бе смятал за цял свят от знание, е само един клон от философията, която е много по-обширна и много по-обща. Въпросите, които бе задавал за безкрайните хипотези, не са представлявали интерес за науката, защото не са били научни въпроси. Науката не може да изследва научния метод, без да се натъкне на основен проблем, който ликвидира валидността на получените отговори. Въпросите, които бе задавал, са били на по-високо равнище от онова, до което стига науката. И така, Федър откри във философията естествено продължение на въпроса, който поначало го бе довел до науката. Какво означава всичко това? Какво е предназначението на всичко това?

В една отбивка на пътя спираме, правим няколко снимки за доказателство, че сме били тук, после тръгваме по тясна пътечка, която ни отвежда до пропастта. Един мотоциклет на пътя точно под нас едва ли би могъл да бъде забелязан оттук. Загръщаме се по-плътно, за да се предпазим от студа, и продължаваме нагоре.

Широколистните дървета вече ги няма. Останали са само дребни борчета, много от тях с измъчени уродливи форми.

Скоро кривораслите борчета изчезват напълно и ние сме сред алпийски поляни. Нито едно дърво наоколо, навсякъде само трева, изпъстрена с ярки розови, сини и бели точици. Навсякъде полски цветя! Само те, тревите, мъховете и лишеите, могат да виреят тук. Изкачили сме се над горския пояс.

Поглеждам през рамо, за да видя за последен път клисурата. Все едно гледам океанско дъно. Някои хора прекарват по цял живот долу в ниското, без даже и да подозират за съществуването на тези високопланински местности.

Пътят извива навътре в планината, отдалечава се от клисурата и навлиза сред снеговете.

Двигателят се дави страхотно поради липса на кислород и заплашва да спре, но не го прави. Не след дълго сме между преспи стар сняг — такъв, какъвто е снегът през ранна пролет, след като веднъж се е поразтопил. Ручейчета прорязват мъха, обрасъл подгизналия склон, текат сред млада трева, прорасла едва преди седмица, после се стичат покрай мъничките планински цветчета — розови и сини, жълти и бели, като слънчица, изскочили от тъмните сенки. Навсякъде същото! Мънички карфици цветна светлина са настъпили срещу ми на фона на тъмнозелено и черно. Застудя, небосводът потъмня. Само където огрява слънцето, не е студено. Откъм слънчевата страна ръката, кракът и якето ми са нагрети, но откъм неосветената, сега в плътна сянка, е много студено.