Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Силвия казва, че Джон е говорил с някого в града за друг път към Боузмън, на юг през Йелоустоунския парк.

— На юг? — казвам. — Имаш предвид Ред лодж?

— Да, струва ми се.

Някакъв спомен за снеговете през юни ми идва в главата:

— Този път се изкачва доста над горския пояс.

— Това лошо ли е? — пита Силвия.

— Ще бъде студено — в съзнанието ми изникват снегове и ние посред тях на мотоциклетите. — Но великолепно.

Срещаме се отново с Джон и въпросът е решен. Скоро, преминали през железопътен подлез, ние сме на криволичещия през нивите асфалтов път към планините пред нас. Този път Федър използуваше непрекъснато и всяко кътче предизвиква проблясъци в паметта ми. Високата тъмна верига на Абсароките се издига право пред нас.

Следваме някакво поточе към извора му. В него има вода, която е била сняг преди по-малко от час. Поточето и пътят минават през зелени и каменисти поляни, всяка една по-висока от предишната. Всичко е така отчетливо в тази слънчева светлина. Тъмни сенки, ярка светлина. Тъмносиньо небе. Слънцето е ярко и горещо, когато сме в обсега му; но щом минем под крайпътни дървета, веднага става студено.

Играем на гоненица с едно малко синьо „Порше“ по пътя, задминаваме го със свирене, а после то ни отминава със свирене, повтаряме това няколко пъти през поля с трепетлики и ярката зеленина на треви и планински шубраци. Всичко това е запечатано в спомените.

По този път той се изкачваше в планината, после пеша три-четири или пет дни, после се връщаше на пътя, за да си вземе още храна, после пак се връщаше, като изпитваше почти физиологическа нужда от тия планини. Поредицата негови абстракции стана толкова дълга и така сложна, че той трябваше да се обкръжава с тукашната тишина и пространство, та тя да не се заплете. Сякаш Построения, изграждани часове, щяха да бъдат разбити от най-малкото отклонение към друга мисъл или друго задължение. Мисленето му не приличаше на това на другите хора дори тогава, преди да се побърка. То се развиваше по равнище, на което всичко се променя и размества, от което институционализираните стойности и истина са се отклонили и единствен собственият дух те тласка напред. Ранният му провал го бе освободил от всякакво осъзнато чувство за дълг да мисли по институционални предписания и мислите му бяха стигнали вече независимост до степен, позната на малцина. Той усещаше, че институциите, каквито са училищата, църквата, правителството и различните организации, се стремят да насочат мисълта към цели, различни от истината, за да увековечат собствените си функции и да контролират индивидите, поставяйки ги в подчинение на тези функции. Започна да гледа на ранния си провал като на щастлив пробив — едно случайно измъкване от капан, приготвен за него, и в остатъка от дните си бе винаги нащрек за капаните на институционализираните истини. Все пак не разглеждаше така нещата и не мислеше по такъв начин отначало, а по-късно. Тук малко изневерявам на последователността. Всичко това настъпи всъщност доста по-късно.

Истините, към които Федър отначало се устреми, бяха странични истини; вече не фронталните истини на науката, сочените от съответните дисциплини, а периферни истини, които се забелязват с крайчеца на окото. При една лабораторна ситуация, когато целият порядък на опити се обърка, когато всичко стане погрешно или е неопределимо, или е така объркано от неочаквани резултати, че не можете да му хванете края, тогава започвате да мислите странично . Това е дума, която той по-късно употреби, за да изрази онова нарастване на познанието, което не се движи напред като стрела при полет, а се увеличава странично, сякаш стрелата набъбва, или пък като при стрелеца, който открива, че макар да е улучил центъра на мишената и да е спечелил наградата, сега погледът му не е центриран, той вече не се прицелва; сега главата му си почива върху възглавница, а през прозореца грее слънце. Страничното познание е познание от напълно неизвестно направление, което дори не се разбира като направление, докато самото знание не се отправи силом в някое. Страничните истини разкриват вероятността на аксиомите и постулатите, които стоят в основата на съществуващите системи за постигане на истината.

Погледнат отстрани, той се бе оставил да го носи течението. И в действителност си беше така. Човек се оставя на течението, когато изучава странични истини. Той не можеше да следва някой от известните методи на действие, за да открие причината за това, тъй като именно тези методи и действия бяха на първо място погрешни. Затова се бе оставил на течението — легнал бе на дрейф. Това бе всичко, което можеше да стори.