Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Снегът става дебел и се появяват стръмни откоси там, където е минал снегоринът. Откосите изринат сняг достигат четири стъпки височина, после шест стъпки, после дванадесет. Движим се между две еднакви стени, почти в тунел от сняг. После тунелът отново се разкрива към тъмната синева и когато излизаме на открито, виждаме, че сме на билото.

От другата страна картината е различна. Планински езера, борове и снегове под нас. Над тях и отвъд тях, докъдето стига погледът — още и още заснежени планински вериги. Високопланински пейзаж.

Спираме и паркираме на една отбивка, където доста туристи правят снимки и разглеждат пейзажа. Джон вади фотоапарата си от чантата в задната част на мотоциклета. От моята машина аз изваждам комплекта инструменти и го разтварям върху седалката, паля двигателя и регулирам карбураторите, докато звукът на празен ход се променя от силно задавен към слабо. Учуден съм от това, че през целия път се давеше и имаше експлозии, и прекъсваше, и показ: ваше всички признаци, че се готви да спре, но не го стори. Не ги регулирах от любопитство да видя какво ще стане при три хиляди и седемстотин метра височина. Сега ги оставям на обогатен режим, с леко задавен звук, защото ни предстои спускане към Йелоустоунския парк и ако не са леко обогатени сега, сместа ще стане твърде бедна по-късно, което е опасно, защото прегрява двигателят.

Давенето е все още доста силно по пътя надолу от билото, докато машината се мъкне на втора скорост, но след това шумът намалява заедно с височината. Горите се връщат. Движим се вече сред скали, езера и дървета, лъкатушим по живописните криволици.

Сега искам да поговоря за друг вид височини — мисловните, които в известен смисъл, поне за мен, съответствуват или предизвикват чувства, подобни на тези, и ги наричам висоти на мисълта.

Ако цялото човешко знание, всичко, което е известно, се приема за една грандиозна йерархическа структура, тогава висотите на мисълта са в най-горната част на тази структура, в най-общата, най-абстрактната разсъдъчност.

Малцина пътуват дотам. Не могат да се получат особени облаги от такова странствуване и все пак, подобни на тия високи места от материалния свят наоколо, височините на мисълта си имат собствена сурова красота и за някои хора тя си заслужава усилното изкачване.

Във височините на мисълта човек трябва да привикне към разредения въздух на несигурността, към огромната мащабност на задаваните въпроси и предлаганите отговори. Поривът на мисълта се устремява напред и напред, и напред, така очевидно изпреварва способностите на разума да проумее, че се колебаеш дори да пристъпиш напред от страх да не се загубиш в тези височини, така че никога вече да не можеш да намериш обратния път.

Какво е истината и как я познаваме, когато сме стигнали до нея?… Как изобщо познаваме каквото и да било? Съществува ли „аз“, „душа“, която разпознава, или тази душа представлява просто клетки, координиращи усещанията?… Поначало променя ли се действителността или е установена и непроменлива?… Когато се каже, че нещо означава нещо, какво се има предвид?

Много пътища през тия високи области са били прокарани и покрити със забвение от началото на времето и макар получените по тези пътища отговори да са претендирали за дълговечност и общовалидност, цивилизациите са се променяли по избраните от тях пътища и имаме много различни отговори за едни и същи въпроси и всеки един от тях може да бъде приет за верен в собствения си контекст. Дори в рамките на една и съща цивилизация постоянно се изоставят старите пътища и се поемат нови.

Понякога се твърди, че няма истински напредък; че една цивилизация, която взема безчислени жертви от изтребителни войни, която замърсява почвата и океаните с все по-големи количества отпадъци, която унищожава достойнството на личността, като я принуждава да води механизирано съществуване, трудно може да се приеме като напредък спрямо начина на живот в доисторическите времена, основан на лов, обработване на земята и събиране на храна. Но това твърдение, макар и романтично-привлекателно, не издържа. Първобитните племена са допускали далеч по-малко лична свобода, отколкото съвременното общество. Древните войни са се водили с много по-слабо морално оправдание от съвременните. Една технология, която създава отпадъци, може да намери и намира начини да се справи с тях, без да наруши екологическото равновесие. И учебникарските картинки, изобразяващи първобитния човек, понякога пропускат някои от недъзите на примитивния живот — болката, болестите, глада, непосилния труд, за да оцелееш. Пътят от мъчителното просъществуване до съвременния начин на живот може трезво да бъде определен единствено като напредък и единственият двигател на този напредък съвършено очевидно е самият разум.