Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Равнината на прерията изчезва и се появяват дълбоки гънки.

Оградите се срещат по-рядко, а зеленината избледнява… всички признаци, че наближаваме Високите равнини.

Спираме за бензин в Хага и питаме дали има начин да се прекоси Мисури между Бисмарк и Моабридж. Бензинаджията не знае. Вече е горещо и Джон и Силвия отиват някъде да свалят егеровото си бельо. Сменям маслото на мотоциклета, смазвам веригата. Крис наблюдава всичко, което правя, но с някакво нетърпение. Лош знак.

— Болят ме очите — казва той.

— От какво?

— От вятъра.

— Ще потърсим някакви очила.

Влизаме заедно в една сладкарница да закусим с кафе и кифли. Всичко е различно освен нас самите, затова повече оглеждаме наоколо, отколкото говорим, дочувайки откъслечни разговори между хората, които, изглежда, се познават и поглеждат към нас, защото сме нови. По-късно, на улицата, намирам в страничните чанти запасен термометър и пластмасови очила за Крис. Търговецът в железарския магазин също не знае по-къс път през Мисури. С Джон изучаваме картата. Бях се надявал да намерим някой нерегистриран ферибот или мост за пешеходци, или нещо подобно в радиус от деветдесет мили, но очевидно такива няма, защото няма кой знае какво да се превозва на отсрещната страна. Всичко е индиански резерват. Решаваме да се отправим на юг към Моабридж и да прекосим там.

Пътят на юг е ужасен. Неравен, тесен, изровен бетон при силен челен вятър, слънце в очите и големи триосни камиони насреща. По тази хълмиста местност те се засилват при спусканията и губят скорост при изкачйанията, движат се като влакчетата по панаирите, ние имаме слаба видимост и нервите ни се късат при разминаване. Първият ме уплаши, защото не го очаквах. Сега вече държа здраво кормилото и се стягам в очакване. Нищо страшно. Блъсва те въздушната вълна и това е всичко. По-горещо е и по-сухо.

В Херейд Джон изчезва да търси нещо разхладително, а Силвия, Крис и аз намираме сянка в някакъв парк и се опитваме да отдъхнем. Но не успяваме. Настъпила е някаква промяна, не знам точно каква. Улиците в тоя град са широки много повече, отколкото е нужно, а въздухът сивее от прах. Празни, буренясали парцели, пръснати тук-там между постройките. Складовете от сглобяеми метални листове и водната кула приличат на тези от предишните градове, но се простират на по-голяма площ. Всичко е по-занемарено, по-механизирано на вид и като че произволно разположено. Постепенно разбирам причината. Грижата липсва. Земята тук не се цени. Намираме се в град на Запада.

Обядваме с кюфтета и млечен коктейл с малцов сироп в една от закусвалните на фирмата „А & У“ в Моабридж, понасяме се по оживената главна улица и накрая в подножието на един хълм виждаме Мисури. Странна е цялата тая водна маса, движеща се между тревисти хълмове, които почти не виждат вода.

Извръщам се и поглеждам Крис, но реката, изглежда, не го интересува особено.

Спускаме се по хълма с изключен двигател, трополим по моста, като наблюдаваме реката — край нас ритмично преминават трегерите, — и ето ни на другия бряг.

Изкачваме дълга, дълга стръмнина, навлизаме в друга земя.

Оградите сега са изчезнали напълно. Никакви храсти, никакви дървета. Хълмовете са толкова големи, че мотоциклетът на Джон изглежда като мравка, която пъпли далеч пред нас през зелените склонове. Над склоновете възвишенията са увенчани с щръкнали зъбери.

Всичко изглежда някак си естествено спретнато. Ако бе изоставена земя, щеше да има съсипан, мухлясал вид, с бетонни остатъци от основи, парчета боядисана ламарина и тел, бурени, поникнали на местата, откъдето чимовете са били изтръгнати заради някакво дребно предприятие. Нищо подобно. Не че е поддържано — само не са полагани усилия да го развалят. Просто си е такова, каквото навярно винаги е било. Резерват.

Отвъд онези скали няма любезни мотоциклетни механици и аз се питам дали сме подготвени за това. Ако оттук нататък нещо се повреди, наистина ще изпаднем в беда.

Проверявам температурата на двигателя с ръка. Успокояващо ниска е. Натискам съединителя и се движа за миг по инерция, за да чуя как работи на празен ход. Нещо звучи особено и повтарям опита. Нужно ми е известно време, за да разбера, че изобщо не е двигателят. След затваряне на дроселовата клапа, от насрещното възвишение се донася ехо. Странно. Правя същото два-три пъти. Крис се чуди какво не е в ред и аз го карам да се вслуша в ехото. Никаква реакция от негова страна.