Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

След половин час термометърът до вратата на хотела показва 53 градуса. Намирам ги в празната главна зала на ресторанта. Изглеждат неспокойни. Все пак, ако се съди по израженията им, май са в по-добро настроение и Джон казва оптимистично:

— Ще си облека всичко, което имам, ще се оправим. Излиза при мотоциклетите и като се връща, казва:

— Хич не ми се ще да разопаковам всички тия неща, но не бих желал още един преход като последния. — Заявява, че в тоалетната е страхотен студ, и понеже залата е празна, отива при една маса, разположена зад нас. Аз си седя край нашата, говоря със Силвия, после поглеждам към него и ето го издокаран в чифт бледосиньо егерово бельо. Хили се до ушите на това, колко глупаво изглежда. Гледам известно време очилата му, които лежат на масата, после казвам на Силвия:

— Гледай ти, само преди миг си седяхме тук и приказвахме със свръхчовека 9 9 Герой от комикс, Супермен. — Б. пр. … виж, ето му очилата… а сега изведнъж… Луиз 10 10 Герой от комикс. — Б. пр. , смяташ ли, че?…

Джон реве:

— Миничовекът!

Плъзга се по лакирания под като кънкьор, изправя се на ръце, после се плъзва обратно. Вдига едната си ръка над главата, след това прикляка, сякаш ще литне към небето.

— Готов съм, отлитам! — поклаща тъжно глава. — Не бих искал да разбия тоя хубав таван, но моето рентгеново зрение ми казва, че някой е в беда.

Крис се кикоти.

— Всички ще изпаднем в беда, ако не си облечеш някаква дреха — казва Силвия.

Джон се смее:

— Ексхибиционист, а? „Показвача“ от Елъндейл! — той се пъчи още малко, после започва да облича дрехите си върху бельото. Казва: — О, не, о, не, няма да сторя това. Миничовекът и полицията си имат споразумение. Там знаят кой е за закона и реда, и правдата, и благоприличието, и честната игра към всеки.

Когато отново поемаме пътя, все още е мразовито, но не както беше. Преминаваме през няколко градчета и постепенно, почти неусетно, слънцето ни сгрява и заедно с това се сгряват и чувствата ми. Усещането за умора изчезва напълно, а слънцето и вятърът сега са приятни; пътят, зелените ниви и шибащият вятър стават истински… и всичко това, защото е грейнало слънце. Скоро няма вече нищо друго освен чудесна топлина и вятър, и скорост, и слънце по целия празен път. Последният мраз на утринта се стопява в топлия въздух. Вятър и още слънце, и още равен път.

Толкова е зелено това лято и така свежо.

Бяло-златисти маргаритки сред тревата пред стара телена ограда, ливада с няколко крави и в далечината ниско възвишение с нещо златно отгоре му. Трудно е да се види какво е. Не е и нужно.

Там, където пътят се изкачва леко, бръмченето на двигателя става по-дълбоко. Изкачваме се, виждаме ново пространство пред себе си, пътят се спуска и машината пак затихва. Прерия. Спокойна и самотна.

По-късно, когато спираме, очите на Силвия са насълзени от вятъра. Тя изпъва ръце и казва:

— Толкова е красиво. Така пусто.

Показвам на Крис как да си постели якето на земята и как да си направи възглавница от резервната риза. Никак не му се спи, но аз му казвам да полегне — ще има нужда от тая почивка. Разкопчавам собственото си яке, за да поема повече топлина. Джон изважда фотоапарата си.

След малко се обажда:

— Това е най-трудното нещо на света при фотографиране. Необходим е обектив на триста и шестдесет градуса. Виждаш го, после поглеждаш във визьора, а там няма нищо. Сложиш ли го в рамка, то изчезва.

Аз казвам:

— Затова от кола се вижда много по-малко, струва ми се. Силвия:

— Веднъж, когато бях на около десет години, спряхме както сега край пътя и изхабих половината филм. А когато откопираха снимките, се разплаках. На тях нямаше нищо.

— Кога ще тръгваме? — пита Крис.

— Закъде бързаш? — питам на свой ред.

— Просто искам да тръгваме.

— Пред нас няма нищо, което да е по-добро от това, дето е тук.

Той свежда поглед, мълчалив и намръщен.

— Ще нощуваме ли на открито довечера? — пита. Съдърлендови ме гледат загрижено. — Ще нощуваме ли? — повтаря той.

— Ще видим по-късно — отговарям аз.

— Защо по-късно?

— Защото сега не знам.

— Защо не знаеш сега?

— Ами просто сега не знам защо не знам в момента.

Джон показва с жест, че няма нищо против.

— Това не е най-подходящата област за лагеруване — казвам. — Няма сушина и вода. — И внезапно добавям: — Добре де, ще нощуваме на открито. — Говорили сме за това по-рано.

И така, движим се по пустия път. Не искам да притежавам тази прерия или да я снимам, или да я променям, нито дори да спирам или да продължавам. Просто се движим напред по пустия път.