Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Форми и похвати — мразени от най-добрите, обичани от най-лошите. Година след година, десетилетие след десетилетие на дребни „четци“ от първия ред, мимики и приятни усмивки и прилежни пера, затирили се да докопат аристотелските си шестици, докато ония, които притежават истинското „арете“, седят мълчаливо зад гърбовете им и не могат да разберат какво не им е наред, та не могат да харесват тоя предмет.

И днес в ония малки университети, където все още си дават труда да преподават класическа етика, студентите, следвайки Аристотел и Платон, неспирно флиртуват с въпроса, който никога не е ставало нужда да бъде поставен в древна Гърция: „Кое е добро? И как го дефинираме? След като различните хора са го дефинирали различно, как можем да знаем, че изобщо има добро? Някои казват, че доброто се намира в щастието, но как да узнаем какво е щастие? И как може да се дефинира щастието? Щастие и добро не са обективни понятия. Не можем да подходим към тях научно. И след като не са обективни, значи, просто съществуват в съзнанието. Така че ако искате да бъдете щастливи, просто си изменете съзнанието. Ха-ха-ха-ха.“

Аристотелска етика, аристотелски дефиниции, аристотелска логика, аристотелски форми, аристотелски съдържания, аристотелска реторика, аристотелски смях… ха-ха-ха.

А костите на софистите отдавна са се превърнали в прах и казаното от тях се е превърнало в прах заедно с тях и е погребано под отломките на залязваща Атина по време на нейното падение и на Македония през нейния упадък и разруха. През упадъка и края на древния Рим и Византия, на Отоманската империя и съвременните държави — погребани така дълбоко, с такава тържественост, лицемерие и злоба, че само един луд векове по-късно можа да открие следите, необходими за изравянето им, и да види с ужас какво е било направено…

Станало е толкова тъмно на пътя, че трябва да включа фара, за да мога да го следвам през тая мъгла и дъжд.

В Арката влизаме измръзнали и мокри в малка закусвалня и се нахранваме с фасул с люти чушки и кафе.

После отново сме на пътя, сега вече голяма магистрала, бърза и мокра. Ще доближим Сан Франциско на разстояние, което се взема без усилие за един ден, и там ще спрем.

По мократа настилка има странни отражения от насрещните светлини, прескачащи разделителната линия. Дъждът отново бие като сачми по скафандъра, който странно пречупва светлините: отначало в окръжности, а после, когато ги отминем в полукръгове, които се отдалечават като вълни. Двадесети век. Сега ни е заобиколил отвсякъде, този двадесети век. Време е да приключим одисеята на Федър от двадесетия век и толкоз.

Когато групата по „Идеи и методи 251 — Реторика“ се събира следващия път около огромната кръгла маса в южната част на Чикаго, една секретарка от катедрата обявява, че професорът по философия е болен. Следващата седмица е пак болен. Донякъде озадаченият остатък от групата, стопена до една трета от първоначалния си брой, прекосява улицата да пие кафе отсреща.

На масата един студент, когото Федър окачествява като умен, но интелектуален сноб, казва:

— Мисля, че това е един от най-неприятните курсове, които съм посещавал — той гледа на Федър сякаш от високо, с някаква женска заядливост, като на човек, който проваля едно по начало приятно занимание.

— Напълно съм съгласен — отвръща Федър. Очаква някаква нападка, но такава не последва.

Другите студенти изглежда усещат, че причина за всичко е Федър, но няма за какво да се хванат. После една по-възрастна жена от другия край на масата го пита защо посещава курса.

— В момента се опитвам да разбера това — отговаря Федър.

— Редовен слушател ли сте? — пита тя.

— Не, аз съм редовен преподавател в Нейви пиър.

— Какво преподавате?

— Реторика.

Тя млъква и всички на масата го заглеждат смълчани.

Ноември напредва. Листата, добили красивия слънчево-оранжев цвят на октомври, капят от дърветата, като оставят оголените клони да срещат студените северни ветрове. Пада първият сняг, стопява се и един мрачен град зачаква зимата.

През отсъствието на професора по философия в програмата е включен друг диалог на Платон. Заглавието му е „Федър“, което нищо не говори на нашия Федър, понеже той не се нарича с това име. Гръцкият Федър не е софист, а млад оратор, който опонира на Сократ в този диалог, посветен на естеството на любовта и възможността за философска реторика, Федър не изглежда особено умен и има ужасен усет за реторично качество, защото цитира наизуст една наистина слаба реч на оратора Лизий. Но скоро става ясно, че тая слаба реч е просто режисура — лесна възможност за Сократ да излезе с много по-добра собствена реч и после с още по-хубава — една от най-добрите във всички „Диалози“ на Платон.