Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

„Онова, което тласка гръцкия воин към героични дела — коментира Кито, — не е чувство за дълг, както го разбираме ние — дълг към други: то е по-скоро чувство за дълг към самия себе си. Той се стреми към онова, което ние превеждаме като «добродетел», но на гръцки е «арете», «съвършенство»… ще трябва много неща да кажем за «арете». То е навсякъде в живота на гърка.“

Ето, мисли си Федър, една дефиниция на качеството, която е съществувала хиляда години преди на диалектиците изобщо да им хрумне да й залагат словесни капани. Всеки, който не може да проумее това значение без deginiens deginendum и differencia, или лъже, или до такава степен загубил допир с обикновените хора, че не си струва трудът да му се дава какъвто и да било отговор. От друга страна, Федър е запленен от мотива „дълг към себе си“, който е почти точен превод на санскритската дума „дхарма“, давана понякога като „единството“ на индуистите. Възможно ли е дхармата на индуистите и добродетелта на древните гърци да са едно и също?

После Федър чувства някакъв подтик да прочете пасажа отново, прочита го и… какво е това?!… онова, което ние превеждаме като „добродетел“, но е на гръцки „съвършенство“.

Блясва светкавица!

Качество! Добродетел! Дхарма! Ето какво са учели софистите! Не етически релативизъм. Не примитивна „добродетел“. А арете. Съвършенство, дхарма! Преди храма на разума. Преди съдържанието. Преди формата. Преди духа и материята. Преди самата диалектика. Качеството е било абсолютно. Тия първи преподаватели на западния свят са преподавали качество и избраният от тях посредник е бил реториката. Той през цялото време е бил на прав път.

Дъждът е отслабнал достатъчно, така че вече можем да различим хоризонта — отчетлива линия, разделяща светлосивото на небето от по-тъмносивото на водата.

Кито има да каже още за това „арете“ на древните гърци. „Когато срещнем у Платон «арете» — казва той, — ние го превеждаме «добродетел» и оттам нататък изгубваме всичките му нюанси. «Добродетел», поне в съвременния език, е почти напълно морална категория; «арете», от друга страна, се използва при всички категории и просто означава «съвършенство»“.

Така героят на „Одисея“ е голям боец, лукав тактик и сладкодумец, човек с мъжко сърце и голяма мъдрост, който знае, че трябва да изтърпи, без много да се оплаква, каквото му пратят боговете; и той може да построи и да управлява кораб, да изоре бразда, по-права от всеки друг, да победи някой млад фукльо в хвърляне на диск, да предизвика фесийски младеж на бой с юмруци, борба или надтичване; да одере, нареже и опече вол и да се просълзи от някоя песен. Той е превъзходен образец на всестранно развитие; притежава изключително „арете“.

„Арете“ включва уважение към цялостността или единството в живота и произтичаща от това неприязън към специализиране. То включва презрение към квалификацията или по-скоро — много по-висока идея за квалификация. Умение не в една област на живота, а в самия живот.

Федър си спомня фразата от Торо: „Човек никога не придобива нещо, без да изгуби друго нещо.“ И сега за пръв път започва да разбира необятните размери на онова, което човек е загубил, когато е добил властта да разбира и управлява света. Изградил е цели империи от научни начини да превръща феномените на природата в огромни демонстрации на собствените си мечти за власт и добруване — но срещу това се е лишил от една необятна като империя област от знания: знанието какво е това, да бъдеш част от този свят, а не негов враг.

Човек може да получи известен покой на духа само като гледа тоя хоризонт. Това е линия, прокарана от геометрик… съвсем хоризонтална, непрекъсната и позната. Може би тази линия първоначално е навела Евклид на мисълта за линията изобщо; една сравнителна линия, от която първите астрономи са извлекли първите изчисления, за да начертаят звездна карта.

Федър знае със същата математическа увереност, която е изпитал Поанкаре при решаване уравненията на Фукс, че това гръцко „арете“ е липсващото звено, което завършва модела, но продължава да чете, за да се увери докрай.

Ореола около главите на Платон и Сократ вече го няма. Федър вижда, че те последователно правят точно онова, в което обвиняват софистите — използват емоционално убедителен език с далечната цел да направят по-слабия аргумент, става дума за диалектиката, да изглежда по-силният. Ние винаги заклеймяваме у другите, мисли си той, онова, от което най-вече се боим у самите себе си.