Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Но защо? Федър недоумява. Защо да се унищожава арете? И в същия момент отговорът идва. Платон не се е опитвал да унищожава „арете“. Той го е запечатал, направил е вечна, постоянна идея от него; превърнал го е в твърда, неподвижна, Безсмъртна истина. Направил е от „арете“ доброто, най-висшата форма, най-висшата от всички идеи. Тя е подчинена само на самата Истина, в един синтез на всичко дотогавашно.

Ето защо качеството, до което бе стигнал Федър в класната стая, изглежда така близко до доброто на Платон. Платоновото добро е взето от реториците. Федър търси, но не може да открие по-раншен космолог, който да е говорил за доброто. Това е от софистите. Разликата е, че за Платон доброто е твърдо установена, вечна и непоклатима идея, докато за реториците то изобщо не е идея. Доброто не е форма на действителността. То е самата действителност, постоянно изменяща се, в основата си непознаваема в каквато и да било установена, твърда форма.

Защо бе сторил това Платон? Федър вижда философията на Платон като резултат от два синтеза.

Първият синтез се опитва да изглади различията между последователите на Хераклит и Парменид. И двете космологически школи поддържат безсмъртната истина. За да спечели битката за истината, при която „арете“ й е подчинено, срещу враговете си, които учат, че истината е подчинена на „арете“. Платон трябва на първо място да разреши вътрешния конфликт сред вярващите в истината. За да направи това, той казва, че безсмъртната истина не е само промяна, както твърдят последователите на Хераклит. Тя не е просто неизменна същност, както учат последователите на Парменид. И двете безсмъртни истини съществуват заедно като идеи, които са неизменни, и видимост, която се променя. Ето защо Платон намира за нужно например да раздели „конското“ от „кон“ и да заяви, че „конското“ е реално, установено, истинно и неизменно, докато конят е най-обикновено, неважно, преходно явление. „Конското“ е чиста идея. Конят, който виждаме, е сбор от променливи видимости, един кон, който може да си живее, да старее, да се движи наоколо колкото си ще и дори да умре, без да попречи на конското, което е безсмъртният принцип и може да съществува вечно „в света на боговете от миналото“.

Вторият синтез на Платон изследва включването на софисткото „арете“ в това противопоставяне на идеи и видимости. Той му отрежда най-почетно положение, подчинено единствено на самата истина и метода, по който тя се постига — диалектиката. Но в опита си да съедини доброто и истината, като превръща доброто в най-висша от всички идеи, Платон все пак узурпира мястото на „арете“ в диалектично определената истина. След като доброто вече е овладяно веднъж като диалектична идея, не е трудно за друг философ да дойде и да докаже с диалектически методи, че „арете“, доброто, може по-изгодно да се сведе на по-ниско равнище в „истинния“ ред на нещата, така че да е по-съвместимо със същината на диалектиката. Този философ не се забавя много. Името му е Аристотел.

Аристотел разбира, че този смъртен кон, взето от света на видимото, който пасе трева, разкарва хората насам-натам и ражда малки кончета, заслужава далеч по-голямо внимание от онова, което му отделя Платон. Той казва, че конят не е най-обикновена видимост. Видимостта се придържа към нещо независимо, което като идеите е неизменно. Това „нещо“, към което се придържа видимостта, той нарича съдържание. И в този момент, а не преди него, се ражда нашето съвременно научно схващане за действителността.

При Аристотел „четеца“, чиито познания за троянското „арете“ подозрително отсъстват, формите и съдържанията доминират над всичко. Доброто е сравнително незначителен клон от знанието, наречено „етика“; разумът, логиката, знанието, това е най-важно за него. „Арете“ е мъртво, а на науката, логиката и университета, каквито ги знаем днес, е връчен програмният им документ: да откриват и въвеждат безкрайно множество форми за съществените елементи на света и да наричат тия форми знание, като ги прехвърлят на бъдещите поколения под формата на „системата“.

А реториката. Бедната реторика, някога „изучаваща“ себе си, сега се свежда до преподаване на похвати и форми, аристотелски форми за писане, като че това има някакво значение. Пет правописни грешки, спомня си Федър, или една грешка в съставянето на изречението, или три грешно поставени определения, или… и тъй нататък, и тъй нататък. Всяко едно от тия неща е достатъчно, за да съобщиш на студента, че не знае реторика. В края на краищата това е реториката, нали? Разбира се, има и „празна реторика“, ще рече, реторика, която има емоционален заряд без съответно подчинение на диалектическата истина, но на нас такава не ни трябва, нали? Това би ни направило като ония лъжци, измамници и сквернословци от древна Гърция, софистите — помните ли ги? Ние ще си изучим истината в нашите други академични курсове, а после ще научим малко реторика, за да можем красиво да изложим тая истина, та да направим впечатление на шефовете, които ще ни издигнат на по-високи постове.