Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

— Нямаше нужда да го правиш. Нямаше нужда да правиш каквото и да било.

— Правилно. Ти така или иначе щеше да скъсаш с мен.

Посегнах да хвана ръката му, но се отказах, когато усетих как тялото му се напрегна.

— Опитвах се да те предпазя — казах с треперещ глас. — Не знаех как да ти го кажа, но веднага разбрах, че не можем да останем заедно.

— Само си предполагала — бързо отговори той. — Не си го знаела със сигурност. Не би могла, щом като първо не си говорила с мен.

— Ожаднявам — казах и гърлото ми веднага пресъхна. — Когато съм щастлива, развълнувана, притеснена, гневна — всеки път. Налага ми се да изпивам литри солена вода всеки ден. Трябва да вземам солени вани и да плувам в океана колкото се може по-често. Не желая и ти да преминаваш през това.

— Ванеса — тъжно започна той, — когато обичаш един човек, ти не просто преминаваш през неговите проблеми. Нито ги търпиш, надявайки се всичко скоро да свърши. Вие двамата заедно ги решавате — не защото не искаш да си разваляш спокойствието, а защото животът на двама ви е свързан, пътищата ви са преплетени. Когато ти си щастлива, и аз съм щастлив, а когато не си… нищо друго няма значение.

Сведох поглед, бършейки навлажнените си очи.

— Не мислех, че ме обичаш.

— Не си… Как е възможно…

— Мислех, че само така си въобразяваш . Заради това, което съм аз. А така ми се искаше да повярвам, че чувствата ти са истински… но не бях сигурна.

Той нищо не каза. Когато отново вдигнах очи, беше зареял поглед над езерото със стисната челюст.

— Единственото, в което бях сигурна — продължих почти шепнешком, — е, че аз те обичам.

Челюстта му се отпусна, после той замръзна. Стисна очи с потрепващи клепачи, а адамовата му ябълка заигра.

— Колкото и да не приемах мисълта, че няма да съм с теб, не можех да си представя как те лишавам от един истински, пълноценен живот. И когато каза, че се местиш от „Бейтс“ в Бостънския университет — това щеше изцяло да промени живота ти заради нещо, което дори може да не е истинско… не можех да го допусна.

Той отвори очи. Проследих погледа му до квадратната платформа за скокове, на която преди няколко дни бях притискала тяло към неговото, сякаш проблемите ни са свързани. Преплетени.

— Онова беше истинско. — Той ме погледна, очаквайки очите ни да се срещнат. — Знаеш ли защо бях толкова сигурен?

Поколебах се, но кимнах.

— Когато те видях с онова момче, направо се сринах. Нищо не остана от мен.

Онова момче. Паркър.

— Саймън, нека ти обясня…

— И за трите пъти ли? — Тъгата в гласа му се загуби, той стана рязък и остър. — Наистина ли можеш да обясниш какво правеше на яхтата му, на оная снимка в клюкарския сайт, на тротоара пред вас в Бостън? Да не говорим за всичко онова, на което не съм бил пряк свидетел.

— Нищо не е станало — казах, усещайки как гърдите ми горят. — Само се целувахме, това е…

— Ванеса… — Той поклати глава. — Видях ви. Това не беше просто целувка. Нямаше нищо случайно.

Отвърнах очи. Дали да му кажа? Дали да призная, че това обожание ме прави силна. И причината защо имах нужда да бъда силна. Или пък да го оставя да повярва в най-лошото, за да може да продължи сам оттук нататък.

— Съжалявам.

Рязко обърнах глава към него. Той ме гледаше, а топлите му кафяви очи бяха пълни със сълзи.

— Толкова съжалявам — тихо повтори, — че позволих на Зара да ме омагьоса. Съжалявам, че я целунах. Съжалявам, дето й признах, че… изпитвам към нея нещо, което чувствам само към теб.

— Недей. — Пристъпих към него, нежно обхванах с ръце лицето му и избърсах сълзите му. — Това вече няма значение. Нищо лошо не си направил.

Той взе ръцете ми и ги свали от лицето си.

— Наистина вече няма значение. Не бих направил това, ако чувствата ми към теб все още са силни като някога.

— Но аз те накарах да страдаш — настоях. — Всичко, което съм направила, или пък не съм, те е ранявало. Естествено е било да се чувстваш така.

— Чувстваш.

Видях как сълзите отново потекоха по страните му.

— Какво? — прошепнах.

— Аз се чувствам различно. — Ръцете му, все още стиснали моите, потрепериха. — Ето как разбрах, че е истинско. Ако не беше така, силата ти вече да ме е погълнала. Щях да съм забравил какво си направила, още преди да се наложи да ти прощавам. — Той замълча и си пое въздух, почти хлипайки. — Сега щях да те обичам даже по-силно отпреди.

Бавно отпуснахме ръце, после се дръпнахме един от друг, а аз едва осъзнавах какво е онова, което бавно пълзи по ръцете и краката ми.