Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

„Когато ме чуеш да пея за теб, искам да го направиш отново. Става ли!“

„Тук ли? Със…“

Канех се да я попитам дали очаква да повторя това с водата в цялото езеро, но тя беше изчезнала, преди да успея да го направя.

„Ами Саймън?“, изкрещях подире й. „А какво ще стане с Пейдж!“

Никакъв отговор.

Лежах под кануто, вдишвах солената вода и се опитвах да овладея мислите, които се стрелкаха като торпеда из главата ми. Отдалече се носеше шум на връхлитаща вода. Чуваха се викове, последвани от стонове и плач. По едно време се разнесе един-единствен пронизителен звук. Започна сякаш в центъра на мозъка ми и се разля наоколо, докато по едно време цялото кану взе да се тресе.

Заковах поглед в един гладък камък. Гледах го, докато картината започна да се размива пред очите ми и не се появи образът на Зара. Рейна. Пейдж. Толкова силно се напрегнах да се съсредоточа — вече виждах, вместо да мисля и наблюдавах, вместо да чувствам — че не съм усетила кога във водата около мен започнаха да се появяват мехурчета, сякаш се канеше да заври. Видях Джъстин, съсредоточих се в усмивката й, в трапчинките по бузите й, в ясните й сини очи. Мехурчетата набъбнаха и се завихриха, ставайки все по-големи и по-бързи.

Видях Саймън. Как се разхожда из двора на „Бейтс“, как ме държи в прегръдките си в каруцата. Как ме гледа в болничната стая; как се обръща да види дали вървя след него, докато скитаме из гората; как първо на мен предлага купата с пуканки, докато четиримата с Кейлъб и Джъстин гледаме филм преди години.

Видях Паркър, облегнат на гардеробчето ми в училище. Наведен над мен да превързва коляното ми на лятната естрада в парка. Да се хвърля през борда на яхтата. Да посяга към ръката ми.

Водата се развълнува и кипна, стенейки като океана, когато блъска брега след буря. Кануто се вдигна над пясъка и се понесе встрани, увлечено от бодната вихрушка. Аз го последвах. Силата беше толкова могъща, че изтръгна маската и бутилката от мен. Опитах се да й се противопоставя, но бях прекалено изтощена и тялото ми отказа да се подчини.

Докато зад мен не се появи някой. Притисна ме към себе си, обви грижовни ръце около кръста ми, около раменете ми. Едно лице се опря в моето и аз разпознах близките черти незабавно.

Бе дошъл за мен. Някак, сигурно с помощта на Шарлот и Пейдж, беше успял да ме открие в тази пералня от двайсет акра.

Тялото ми отново се изпълни с живот. Сложих длани върху раменете му, за да го насочвам. После се извих и поех направо, усещайки подводните течения с цялото си тяло, заслушана в тях, яхайки ги към брега, към виещите сирени, към червените и сини светлини, които проблясваха над водата.

Когато главата ми най-накрая разцепи повърхността, видях, че полицаите са в нашия заден двор. Заедно с Бети, Оливър и Кейлъб. Успях да се добера само до платформата за скокове на трийсетина метра от брега. Повдигнах отпуснатото тяло на Саймън върху подскачащата над водата метална стълбичка и го притиснах с моето. Устните ми, опрени във врата му, се стоплиха от лекия отслабващ пулс.

Останах така, докато пристигне помощ, броейки секундите между два удара на сърцето, също както някога ги броях между изтрещяването на две гръмотевици. През цялото време шепнех едни и същи думи отново и отново.

— Писано ни е да сме заедно… Писано ни е да сме заедно… Писано ни е да сме заедно…

— Точно в този момент Хавайският университет изглежда доста добър вариант.

Свалих надолу вестник „Глоуб“ и погледнах Пейдж, която седеше на градинския стол край мен. Тя разтри длани, после ги сви на шепи и започна да духа в тях.

— Какво ще кажеш — палми, топла тюркоазна вода…

— Аз пък си мислех, че искаш да стоиш колкото се може по-далече от водата.

Усмивката й угасна. Тя вдигна ципа на пухената си грейка, скръсти ръце и зарея поглед над езерото.

— Останали са ни само диетични дъвки без захар. Дали да не изтичам до магазина за още бонбони? Дечурлигата, дето обикалят и викат „Лакомство или пакост“ са бъбриви, а не ми се ще да ни излезе име на единствената къща без шоколад.

Някъде зад нас се разнесе оглушително и дълго дрънчене, сякаш чиниите от цял сервиз изпопадаха на пода, после гласът на мама взе да вика татко.

— Едва ли сега това има някакво значение — казах.

Тя се намръщи.

— Наистина ли ще я продадат?

Погледнах към езерото. Гладката му неподвижна повърхност отразяваше голите върхове на дърветата и сивото небе.

— Наистина се канят да опитат.