Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

„Зара“, изрекох умолително наум, докато се гърчех. „Помисли за Кейлъб. Знам, че още го обичаш. Представи си колко ще го съкруши смъртта на неговия брат. Ако си въобразяваш, че като се почувства самотен, това по някакъв начин ще увеличи шансовете ти…“

Водата внезапно се развълнува и силен тласък в гърба ме повали меко върху скалите. Предпазих главата си с ръце и се опитах да стана, но се отказах, защото водата бързо се избистри и видях картината пред себе си.

Очите на Рейна помръкнаха, щом се изправи лице в лице с висока жена с дълга тъмна коса. Тя стоеше на мястото, където се намирах аз допреди малко; която и да бе, явно не искаше да продължавам да говоря. Останалите сирени се струпаха зад Рейна, опитвайки се да си придадат заплашителен вид, но видимо губеха сили. Едни трепереха, други се бяха прегърбили, очевидно все още твърде немощни след престоя в замръзналия залив, за да стоят изправени. Препречваха водата между мен и Саймън, но аз все още виждах краката му и знаех, че е там.

Това, разбира се, не значеше, че е още жив.

„Ненофарите няма да одобрят това поведение.“

Главата ми запулсира от усилието да се съпротивлявам. Познавах този глас.

„Ненофарите никога не са знаели какво става и няма да го научат“, каза Рейна. „Тях не ги е грижа за групи като нашата.“

„Ще се загрижат, ако ги помоля.“

Гласът на жената с дългата черна коса звучеше също като този на Вила. Но косата на Вила беше бяла, а фигурата й имаше по-меки и закръглени очертания. Джинсите и тениската на тази жена обгръщаха по-стройно, по-силно и младо тяло.

„Дали ще те приемат с отворени обятия след седемнайсетгодишно отчуждение обаче“, каза Рейна. „Едва ли имаш право да претендираш за добро поведение, след като си извършила най-големия грях — изоставила си семейството си.“

„Напуснах, защото така трябваше“, каза жената. „Защото бяхме заплашени — аз и детето ми — от вашата принуда да вършим неща, които да ни превърнат в едни от вас.“

„Искахме същото, което и любимите ти ненофари очакват да правиш под тяхно ръководство.“ Рейна изкриви уста. „И колкото и да е странно, ето те тук сред нас, при това изглеждаш така, сякаш не е минал и ден оттогава. На колко си всъщност — четиридесет и пет? Четиридесет и шест?“

„Пусни ги, Рейна“, каза жената. „Ако го направиш, обещавам ненофарите нищо да не разберат. Обещавам да направя каквото поискаш от мен.“

„Странни неща обещаваш, Шарлот…“

Отворих смаяно уста в маската. Гледах жената, която приличаше на Вила, очаквайки тя да поправи Рейна и да отрече, че е Шарлот… но тя просто стоеше там, неподвижна, силна, нетрепваща.

„Те никога не са си приличали!“

Рейна нападна в мига, когато някакъв вик сякаш разцепи черепа ми. Заслепяващата вихрушка от пясък и вода не ми позволи да видя неговия източник. Все още се опитвах да го открия с поглед, когато една ръка се обви около кръста ми и ме дръпна нагоре, далече от езерното дъно. Колкото повече се издигахме, толкова по-прозрачна ставаше водата.

„Това ли е… Не може да бъде… Моля те, кажи, че не е…“

Но това наистина беше тя. Пейдж се отдалечаваше с плуване от Зара, имаше маска със солена вода и държеше още една такава в ръцете си.

„Тя просто искаше да помогне“, отвърна Шарлот. „Да ти звучи познато?“

Не намерих сили да отговоря. Пейдж се беше трансформирала. Някак беше успяла да се превърне в една от нас. Вътре в мен се блъскаха толкова различни чувства — потрес, страх, разочарование, гняв, любов — че не беше възможно да се концентрирам само върху едно от тях и да отговоря.

„Ванеса“, продължи Шарлот, докато повдигаше едно пробито потънало кану и ме полагаше под него. „Седемнайсет години се опитвам да те пазя от разстояние. Знам, че е трудно да ме разбереш и обещавам всичко да ти обясня, но по-късно… Сега нека първо те спася.“

Тя побърза да развърже ръцете и краката ми. В този миг лицето й се озова на сантиметри от моето и аз ясно видях гладката кожа, стегнатата шия, сребърните очи. Изглеждаше като две жени едновременно: по-млада версия на Вила, която опознах през последните седмици, и по-зрял вариант на онази, която видях за първи път на снимката в стаята на Бети. Сякаш беше и двете заедно, някъде по средата.

„Спомняш ли си какво направи с бутилката вода на пейката при Харвард скуеър“, попита тя.

Кимнах, припомняйки си как водата кипеше и се превръщаше на пара в пластмасовата бутилка.

„Помниш ли как го направи?“

„Мисля, че да.“