Сара Шепард - Око за око

Тоби сигурно я бе приближил изотзад. Може би я бе ударил с нещо. Може да й е говорил разни неща. След това я е хвърлил в дупката, сигурно я е… покрил пръст, за да не я открие никой. Така ли се бе случило всичко? И след като Тоби я бе убил, той се беше метнал на колелото и се бе прибрал вкъщи? Дали след това не бе останал в Мейн до края на лятото? Дали е следил по телевизията всички новини, свързани с търсенето, седнал на дивана с купа пуканки в скута, все едно гледа филм по HBO?

Радвам се, че кучката е мъртва . Емили никога през живота си не беше чувала нещо толкова ужасно.

— Моля те — проплака Тоби. — Не мога да го преживея отново. Нито пък…

Той не успя да завърши изречението си. Внезапно покри лицето си с ръце и избяга в гората зад къщата й.

Настъпи тишина. Емили се огледа. Кухнята бе безупречно чиста — родителите й бяха отишли за уикенда в Питсбърг, на гости на бабата на Емили, а майка й винаги чистеше като ненормална, преди да тръгне нанякъде. Каролин все още бе навън с Топър.

Тя бе съвсем сама.

Емили хукна към входната врата. Тя бе заключена, но тя сложи веригата за всеки случай. Дръпна и резето, за по-голяма сигурност. След това се сети за вратата на гаража: механичната й част бе счупена, а баща й все го мързеше да я поправи. Някой достатъчно силен би могъл сам да я повдигне.

Тогава изведнъж се сети. Чантата й все още бе у Тоби. Което означаваше… че ключовете й са у него.

Тя вдигна телефона в кухнята и набра 911. Но той изобщо не даде сигнал. Тя натисна бутона и се ослуша за сигнал „свободно“, но слушалката бе абсолютно безмълвна. Емили усети, как коленете й омекват. Сигурно бурята бе скъсала телефонните жици.

Няколко секунди остана неподвижна в коридора, като само долната й челюст трепереше. Дали Тоби е завлякъл Али в дупката за косата? Била ли е още жива, когато я е хвърлил долу?

Тя хукна към гаража и заключи всичко. В ъгъла съзря старата си бейзболна бухалка. Грабна я и почувства колко е тежка. Донякъде доволна, тя се промъкна към предната врата, като заключи зад себе си с резервния ключ от кухнята. След това тихичко приклекна в сенките и положи бухалката в скута си. Навън бе адски студено и тя можеше да види един грамаден паяк, който тъчеше мрежа в другия ъгъл на вратичката. Паяците винаги я бяха плашили, но сега тя трябваше да бъде смела. Не можеше да позволи на Тоби да я нарани.

На следващата сутрин, след като взе душ, Спенсър влезе в спалнята си и забеляза, че прозорецът е отворен. Рамката с мрежа също бе откачена, а пердетата се полюшваха от вятъра.

Тя хукна към прозореца със свито гърло. Въпреки че след като предишната вечер успя да се свърже с Емили, тя се поуспокои, това си беше доста странно. Семейство Хейстингс никога не отваряха рамките с мрежа, защото щяха да влязат молци, които да съсипят скъпите килими. Тя бързо затвори прозореца и провери под леглото и в дрешника. Нямаше никой.

Когато телефонът й иззвъня, тя едва не се препъна в крачолите на копринената си пижама от бързане. Откри го увит в балната й рокля, която бе съблякла предишната вечер и бе захвърлила на пода — нещо, което старата Спенсър Хейстингс никога не би направила. Получила бе имейл от Сепията.

Скъпа Спенсър, благодаря ти, че изпрати есетата си по-рано. Прочетох ги и съм много доволен. Ще се видим в понеделник.

Спенсър се тръшна по гръб на леглото, сърцето й биеше бавно, но силно.

През прозореца на спалнята си тя виждаше една красива, прохладна септемврийска неделна утрин. Ароматът на ябълки изпълваше въздуха. Майка й, навила дънки и сложила сламена шапка, подстригваше храстите край алеята с градинските си ножици.

Тя не можеше да понася това… Всичката тази красота и спокойствие. Грабна телефона си и натисна бутона за бързо набиране на номера на Рен. Може би ще успеят да се видят по-рано. Трябваше да се махне от Роузууд. Телефонът иззвъня няколко пъти; след това се чу прищракване и тракане. Минаха няколко секунди преди Рен да се обади.

— Аз съм — проплака Спенсър.

— Спенсър? — Рен звучеше уморено.

— Да — настроението й премина в раздразнение. Нима не разпознаваше гласа й?

— Може ли да ти се обадя след малко? — Рен се прозя. — Аз малко… Още спя.

— Но… Трябва да говоря с теб.

Той въздъхна.

Спенсър омекна.

— Съжалявам. Моля те , би ли поговорил с мен сега? — Тя тръгна да обикаля из стаята. — Имам нужда да чуя приятелски глас.

Рен мълчеше. Спенсър дори провери дисплея на телефона си, за да се убеди, че все още са свързани.