Лора Лей - Вълкът на Елизабет

Елизабет се усмихна, вдигна ръка също толкова бързо, за частица от секундата, прицели се и пръстът й се стегна на спусъка. Грейндж вече нямаше да нарани никого. Видя проблясък на изненада в очите му, миг преди куршумът да се забие смъртоносно между очите му. Едновременно с това и неговото оръжие изгърмя. Огън прониза гърдите й и й отне дъха, краката й се подкосиха. Даш изкрещя името й.

Тя рухна в ръцете му, погледът й попадна на бързо растящото петно върху ризата й. Елизабет вдигна очи към Даш, силна болка разкъса душата й, когато видя ужаса му.

— Пази бебчето ми — прошепна тя.

— Господи, не! Елизабет, не умирай в ръцете ми! — извика Даш, докато я спускаше на пода.

Тя можеше да чуе как Мерк крещи заповеди по комуникационната връзка, усети как Даника силно притиска кърпа към раната, но можеше да почувства леда, който се разпростря по цялото й тяло. Дъхът й секна, когато болката прониза сърцето й.

— Обичам те — младата жена се бореше да сдържи сълзите си. — Завинаги, Даш.

— Мерк, извикай линейка, веднага. Кажи на Чейс да се свърже с Майк и да ни посрещне в болницата. Кажи на момчетата да се изтеглят. Всички. По дяволите, помогнете й.

Даш я прегръщаше и я люлееше. Тя усещаше ръцете му около себе си и почувства как тъмнината на студеното спокойствие се оттегля в дъното на съзнанието й. Даш щеше да облекчи страховете на Каси. Той можеше да я защитава. Беше убила чудовището. Беше направила така, че дъщеря й никога да не узнае.

— Елизабет. Остани с мен — гласът на Породата беше яростен, когато я вдигна и побягна от стаята. Сирените отекваха в далечината, изкрещени заповеди изпълваха главата й. — Ако ме обичаш, ако обичаш Каси, тогава остани с мен, проклета да си. Ако обичаш бебето, което носиш сега в утробата си, тогава, за Бога, живей!

Младата жена примигна към него. Погледът му я прониза.

— Моето дете, Елизабет. Ти носиш моето дете. Наистина ли искаш и то да умре?

— Не — извика тя немощно. Усещаше как студът се разпростира по цялото й тяло, а кръвта бликаше от гърдите й. — Не, Даш. Даш…

— Остани с мен, Елизабет — той тичаше надолу по стълбите, а Даника беше до него и по някакъв начин успяваше да държи импровизирания турникет към гърдите й.

Във фоайето цареше хаос, главозамайващ прилив на цветове и болка, и гласът на Даш, който й крещеше и умоляваше. И Елизабет се бореше. Бореше се, но унищожителните вълни от мрачен студ я покриваха, заливаха съзнанието й и я отнасяха далеч. Последната й мисъл беше за Даш. За докосването му, за нежността му, за цената, която той бе платил, за да я държи до себе си. Беше загубил защитата, която бе пазил около себе си от толкова дълго. Неговата защита, а сега и детето, за което бе мечтал. Също както Елизабет, той бе изгубил всичко…

Една седмица по-късно

— Помни, трябва да бъдеш тиха — вратата на болничната стая се отвори и Даш влезе, носейки на ръце тъжното, изплашено момиченце, което стискаше отчаяно новото си плюшено мече.

Елизабет отвори замаяно очи и сърцето й се изпълни с вълнение, когато видя бебчето си за първи път от близо месец. Даш държеше Каси до широките си гърди, златистокафявите му очи срещнаха нейните с топлина и любов, докато отнасяше детето до нея.

— Мамо — гласът на Каси беше нисък шепот, а в очите й блестяха сълзи.

Даш я отнесе до стола, разположен до леглото, настани я в него и й позволи да положи глава до тази на майка си върху възглавницата.

Елизабет не можа да сдържи сълзите си. Те закапаха от очите й, когато се обърна към малкото момиченце и се протегна мъчително, за да докосне с пръсти къдриците на Каси, когато една слабичка, малка ръчичка се обви около върха на главата й.

Беше изминало толкова дълго време, откакто бе чувствала топлината на Каси, откакто бе виждала невинното й личице и знаеше, с майчиното си сърце, че бебчето й е в безопасност. Ужасяващите събития от изминалата седмица се бяха превърнали в един непрекъснато повтарящ се кошмар; борбата й да диша, несвързани спомени за агонизираща болка и ярките светлини в операционната зала, докато хирурзите се суетяха около нея.

За щастие, куршумът не бе причинил никакви трайни увреждания, въпреки че бе близо. Казаха й, че е късметлийка. Голяма късметлийка. Както и детето, което почиваше безопасно в утробата й. Въпреки ужаса от тези страховити моменти, тя бе оживяла и щеше да се възстанови.

— Как е бебчето ми? — прошепна Елизабет немощно. — Много ми липсваше, Каси.