Чарлз Фрейзър - Студена планина

Докато жалеше по изгубената си душа, една от прекрасните истории на Плувец внезапно изникна в спомените му. Плувец твърдеше, че над синия небесен свод има гора, обитавана от божествена раса. Докато е жив, човек не може да отиде и да живее там — това е място, където се прераждат само душите на умрелите. Плувец го описваше като далечно и недостъпно, но върховете на най-високите земни планини се докосват до подножието му. Най-различни знаци и чудеса понякога преминават от онзи свят в нашия. Животните, казваше Плувец, са първите вестители. Инман бе възразил, че е изкачвал върха на Студената планина, както и Писга и връх Стърлинг. Че едва ли има по-високи планини от тях и че от върховете им не е съзрял никакво по-горно царство. „Работата не е само в изкачването“, бе отговорил Плувец. И макар да не си спомняше в какво друго е работата според Плувец, Студената планина се извисяваше във въображението му като място, където би могъл да събере разпилените си сили. Инман не се считаше за суеверен, но вярваше, че наред с видимия, съществува и невидим свят. Бе престанал да го нарича „рай“, нито пък вече вярваше, че когато умрем, отиваме там. Бе скъсал с тези учения. Но не можеше да се примири с мисълта, че Вселената се състои само от това, което виждаме, още повече, че обикновено то е пошло. И поради това бе възприел идеята за другия, по-добрия свят, който би могъл да се намира в Студената планина, а защо не и на всяко друго място.

Инман съблече новото си палто и го провеси на облегалката на стола. Започна да пише писмо. Писа дълго и докато следобедът отмина, изпи още няколко чашки кафе и запълни с мастило доста листи и от двете страни. Улови се, че неволно разказва разни неща за сраженията, които иначе не би споделил. На едно място написа:

Земята бе обляна в кръв и ние виждахме къде е текла по камъните и къде кървави ръце са докосвали стволовете на дърветата…

После спря, за да си почине, и започна отново на чист лист. И ето какво написа:

Прибирам се у дома и не знам как ще потръгнат нещата между нас. Отначало исках да разкажа в това писмо какво съм вършил и видял, за да можеш да отсъдиш, преди да се върна. Но разбрах, че ще ми трябва лист колкото небето, за да опиша всичко, а и нямам желание и сили да го направя. Помниш ли онази нощ в навечерието на Коледа преди четири години, когато те взех на скута си в кухнята край печката и ти ми каза, че искаш да останеш там завинаги, облегнала глава на рамото ми? Сега с горчивина в сърцето си мисля, че като узнаеш какво съм вършил и видял, ще се побоиш да го направиш отново.

Инман се облегна и се загледа в моравата пред капитолия. По тревата вървеше жена в бяла рокля и малък пакет в ръка. По улицата между капитолия и църквата от червен камък мина карета. Вятърът вдигна прах и Инман забеляза, че денят отминава и че светлината пада под ъгъл, напомнящ за приближаващата есен. Ветрецът се промъкна през гънка в превръзката и докосна раната на врата му, пробуждайки заспалата болка в нея.

Той се изправи, сгъна на две писмото, после попипа коричката върху раната. Лекарите твърдяха, че заздравява бързо, но той все още имаше чувството, че може да прокара пръчка през нея с не повече усилия, отколкото през гнила тиква. Продължаваше да го боли, когато говореше и се хранеше, понякога и като дишаше. Тревожеха го и силните болки в раните на бедрото при по-влажно време, които бе получил при Малвърн Хил преди години. В крайна сметка, съмняваше се, че някога ще оздравее напълно и ще се чувства отново здрав и цял. Но докато вървеше по улицата, за да пусне писмото и после обратно до болницата, усети изненадваща сила и устойчивост в краката си.

Като влезе в стаята, веднага забеляза, че Бейлис го няма. Леглото му бе празно. Тъмните му очила лежаха върху купчината листове. Инман попита къде е. В отговор му съобщиха, че Бейлис тихичко е издъхнал същия следобед. Пребледнял и си легнал. Обърнал се на една страна с лице към стената и сякаш просто заспал.

Инман се приближи до листовете и ги заразглежда. На най-горния пишеше „Фрагменти“. Думата бе подчертана три пъти. Текстът отдолу бе пълна бъркотия. Почеркът бе дребен и ъгловат. Имаше повече зачерквания и указващи стрелки, отколкото четливи думи. Тук-там се четеше по някой цял ред, понякога дори само част от изречение. Докато разгръщаше листите, Инман попадна на следната мисъл: „Бележим някои дни като хубави, други — като лоши, защото не забелязваме, че всички дни всъщност са еднакви“.