Шарлот Бронте - Прокобата

През тялото ми премина странна тръпка, когато достолепната фигура внезапно се приведе, непознатият ме вдигна на ръце и ме сложи на седалката. След това и той самият се разположи до мен, а когато кочияшът плесна с камшика си конете, почувствах как ръката му — очевидно малка и тънкопръста, нежно притисна моята. Сякаш ме порази мълния. Изпищях.

— Господи! — ужасено изписка леля ми.

— Мили Боже! — гневно възкликна баща ми — Какво правите, сър? Не бива да забравяте какъв нрав носи невръстният немирник! Не го докосвайте и с пръст! Ще ви разкрие само по ръката.

Непознатият се позасмя и като се поотдръпна от мен, облегна глава на стената на каретата.

„Да го разкрия по ръката“ повтарях си наум. Да, в тази ръка имаше нещо необичайно, нещо много и издайническо в топлите й, нежни пръсти, може би дори нещо познато. Помня допира им. Ако можех само да докосна лицето му — главата му — щях по-лесно да отгатна. Ще се опитам. Не изглежда неблагоразположен към мен.

Започнах безшумно да се примъквам по-близко. Ръката ми вече бе проникнала в дълбоките гънки на наметалото му; пръстите ми допряха челото му. Той подскочи, сякаш ухапан от пепелянка, и в следния миг се намерих проснат безчувствен на пода на каретата.

Като се събудих от този сън, първото, което изплува пред погледа ми, бе благото лице на лейди Сиймор. Бе се навела над мен, а главата ми почиваше върху коленете й. Намирах се в разкошна стая, по стените и тавана дремеше чистият блясък на затулена светлина.

— Лельо, къде съм? — попитах.

— В дома ми, Чарлс, в Сиймор Плейс. Не се бой, детето ми, заобиколен си само от приятели.

Оглеждах се подплашено, сигурно търсейки мистериозния, войнствен непознат, от чийто зашеметяващ удар слепоочията ми още смъдяха. Само че ни той, ни баща ми се виждаха наоколо. Неясни форми плуваха пред очите ми, а в ушите ми звънтеше сребристият ромон на гласове, но не различавах нищо.

— Дръпнете се, деца — каза леля ми. — Притеснявате го с любопитството си. Сесилия, подай ми пак солите.

Поднесоха ми отново тонизиращото средство и аз дойдох на себе си. Изправих се и се огледах първо наляво, после надясно. Бяха ме настанили на канапе край камината. Във фотьойла отсреща седеше граф Сиймор, изпънал крак (сигурно имаше пристъп на подагра) върху мека табуретка, а малката Хелън разтриваше нежно стъпалото му. Останалите ми братовчедки, пет на брой, все млади дами на възраст от двайсет до дванайсет години, се бяха скупчили край канапето. Задаваха на майка си по двайсет въпроса на един дъх.

— Мамо, какво може да му се е случило? Да не е ядосал Огъстъс? Кой беше онзи човек с чичо? Защо не показваше лицето си, мамо? Защо беше толкова мълчалив? Не ти ли се стори много странен?

И тъй нататък.

— Ш-шт, ух! — прокашля се графът — баща им. — Запазете тишина, момичета, и не проглушавайте ушите му с бърборенето си! Слушай, Изабела, я ги прати да си лягат. Позволих им да останат до толкова късно само за да изслушат разказа за погребението, но предполагам, че ти нямаш нищо по-специално за разказване. Трябва да отбележа, че ми е непонятно защо този херцог Заморна трябва да върши всичко толкова тайно. Колко опечалени присъстваха, ако смея да запитам?

Тя тъкмо се канеше да отговори, когато вратата се отвори и в салона влезе лорд Фицрой.

— Е, майко — наперено се доближи той до камината, — доколкото разбирам, на забележителното погребение само за избрани се е ляла кръв. Завърнала си се с ранен, а? Били сте тъй малко, че помежду ви е трябвало да цари единомислие. Какво иска да каже Заморна, като отхвърля роднините си по подобен начин? Редно е братовчед да изпрати братовчед си до гроба. Е, що се отнася до мен конкретно, този лорд Алмейда не съм го и виждал, освен веднъж преди около четири месеца, когато едва бе навършил девет седмици, следователно едва ли се очаква сърцето ми да се пръсне от мъка по случай смъртта му. Да, но етикетът повелява човек да остане у дома в нощта, когато вторият му братовчед ще яхне катафалката, тъй че защо пък да не подтичва отстрани, лично да се увери, че всичко е наред ако ще и от едното приличие.

— Срамота, братко в един глас възкликнаха сестрите.

— Срамота, сестрици! Я вие, Сесилия, Елайза и Джорджиана, си признайте, нима не негодувате скришом, че не можете да присъствате на тържествения концерт на лорд Ричтън тази вечер домът му отсреща грее, окъпан в светлина, а отворим ли някой прозорец, музиката ще се чува съвсем ясно и тук? Сигурен съм, че е така. Що се отнася до Катарин, Агнес и Хелън, там е друго: те при всички случаи трябва да си останат у дома.